— О, Крис, не — тя се хвърли в прегръдките му и се вкопчи здраво в него. — Каква беда ти стоварих на главата!
— Не е толкова важно, Карин, мила — опита се да я успокои той. — От значение си сега ти. Вярвам ти и никога няма да говорим повече за това. Нека да забравим Тайнън…
— Не, Крис. Трябва да го победиш. Не можеш да го оставиш да върши тези неща. Няма от какво да се боим. Аз съм невинна. Нека започне ново дело. То не може да ни навреди. Главното сега е да не го оставяш да те изнудва, за да мълчиш. Заради мен трябва да му нанесеш ответен удар.
Той се освободи от ръцете й.
— Няма да водя битка в твое име, защото никога не бих те поставил на повторно ужасно изпитание като предишното. Трябва да го забравим и да продължим живота си като преди. Той се помъчи да се отдалечи, но тя го последва.
— Но нищо няма да бъде както преди. Крис, ако се боиш да поведеш битката заради мен, то ти вярваш на неговата версия, а не на моята…
— Не е вярно! Не искам да позволя да изстрадаш този ад за втори път.
— Искаш да останеш безмълвен, когато утре Калифорнийската камара на представителите ще гласува за 35-та поправка, а три дни по-късно да я гласува и Сенатът? О, Крис, моля те, не допускай това да се случи.
Колинс погледна часовника си.
— Карин, виж какво. Разполагам само с двадесет минути, за да се преоблека, да хапна нещичко, да приготвя нещата си и да телефонирам на Тони Пиърс в Сакраменто, преди да дойде шофьорът да ме откара на летището. Трябва да произнеса реч утре в Чикаго пред събрание на бивши специални агенти от ФБР. Трябва да бъда там. Налага ми се да бързам! — Той я прегърна и я целуна. — Ако има за какво още да говорим, ще си го кажем утре вечер.
— Да — промълви почти на себе си тя, — ако изобщо дойде утре вечер.
9.
В златисто боядисаната зала „Гилдхол“ на чикагския хотел „Амбасадор Ийст“ се бяха събрали повече от шестстотин гости и бивши специални агенти от ФБР. Изправен на подиума, където произнасяше речта си, Колинс обърна поредната страница и отбеляза с облекчение, че му остава само още една. Речта му беше лишена от жизненост, а приемът й — хладен. Той не бе изненадан от този факт. Твърде много фактори бяха определили съдържанието и прочита на тази реч: липса на концентрираност, обезкуражаване, предпазливост. Не бе успял да се концентрира, защото мислите му летяха другаде — назад в собствената му зала за конференции, където Тайнън го бе унизил и му бе затворил устата чрез най-долното изнудване. В спалнята, където Карин му бе разкрила истината по убийството и повторно го бе изстрадала. Назад към родната Калифорния, където сега бе ранен следобед и след по-малко от час щеше да се събере Камарата на представителите, за да се произнесе по поправката като първо от двете законодателни тела на щата.
По време на полета до Чикаго през цялата сутрин и обяда със своите домакини той беше дълбоко потиснат. Чувство за поражение го владееше по време на цялата реч. Една след друга надеждите му да срази 35-та поправка в Камарата или в Сената бяха грубо подсечени. Смъртта на Мейнърд беше най-жестокият удар. Сам-самичък Мейнърд беше в състояние да обърне течението в друга посока; но той бе ликвидиран най-безцеремонно, и то в единадесетия час. След това отказът на президента да освободи Тайнън от длъжност, последвано от публично излагане на неговата дейност, и заплахата от поправката беше следващата му попарена надежда. Собственото му решение да се опълчи сам срещу поправката през чезнещите един по един дни беше му дало повод за известен оптимизъм, но Тайнън задуши ефективно и него. Оставаше му само документът R, но той досега му се изплъзваше, постоянно скрит от погледа и недосегаем.
На всичко отгоре върху речта му бе произвела вредно влияние и обхваналата го предпазливост, а страх беше още по-точната дума. Членовете на дружеството на бившите специални агенти от ФБР бяха предимно хора на Тайнън. По времето на Едгар Хувър то е наброявало 10 000 бивши храненици на ФБР. След напускането на ФБР много от тях направили успешна кариера в правни фирми, индустрията и банковото дело благодарение на протекцията и подкрепата на Хувър. При Тайнън броят на бившите питомци на ФБР бе стигнал 14 000 мъже и жени — жените бяха съвсем малко. Повечето от тези хора все още държаха на насажданата у тях дисциплина на ФБР и бяха благодарни на Тайнън, изтласкал ги като трамплин в по-нататъшната им кариера. Тази аудитория беше вражеска за Колинс. Те не знаеха различията между него и тях, но той ги знаеше. Това му стигаше, за да го смущава.
Речта, подготвена от него и Редънбоу, бе достатъчно подсладена, та да ги задоволи. Тъй като Колинс знаеше, че не може да атакува 35-та поправка, той избягна да изрази някакво мнение по нея. Бе се спрял на допускането, че тя би се превърнала в закон, за да се заздрави борбата срещу престъпността и беззаконието. Бе се спрял доста нашироко и на другите реформи, — необходими за страната. Бе разгледал настойчиво престъпността и причините й. Бе изложил на показ социалните корени на престъплението. Съзнаваше от самото начало, че речта му не ще въодушеви протаймъновата аудитория. Бившите агенти на ФБР очакваха звънко одобрение на директорската им 35-а поправка. Те искаха провъзгласяването на смъртта на обструкционистичния закон за гражданските права и раждането, придружено с ракети и фойерверки, на новата комисия за национална сигурност, оглавена от Тайнън. Вместо това получиха лек полъх социални реформи. Те се оклюмаха и ги обхвана скука.