Когато боингът се наклони за приземяване към пистата на националното летище във Вашингтон, вече се бе стъмнило. От прозорчето на самолета Колинс наблюдаваше как светлините се изкачват към него и раздрусването от натегнатите спирачки го накара да осъзнае, че е у дома си.
Минути по-късно, заедно с другите пътници, той влезе в залата на летището. Пръв пред погледа му попадна Хогън. Върху лицето на телохранителя му бе изписана необикновено широка усмивка.
— Моите най-горещи поздрави, мистър главен прокурор! — спусна се към него Хогън, като взе чантата от ръката му. — Бях много изплашен, когато изчезнахте без мен, но сега бих казал, че си заслужаваше.
— Заслужаваше всичко на света — отвърна Колинс. — Нямам никакъв багаж. Само тази чанта ми бе необходима.
— Крис…!
Внезапно осъзна, че Тони Пиърс е до него. Греещ от усмивки, Пиърс раздруса здраво ръката му, докато наближаваха ескалатора. След това извади вестника от джоба си и го разгъна широко пред очите му. Веднага видя заглавие с големи букви:
— Крис, ти му измъкна килимчето под краката — ликуваше Пиърс. — Видя ли го? Всичко се предаваше по телевизията. Четиридесет на нула. Единодушно! Поправката е погребана!
— Видях го. Бях в галерията.
— А пресконференцията? Всички големи телевизионни компании прекъснаха програмите си, за да я предадат. Провеждаха я Дъффийлд и Глас. Разказаха как се е получил обратът. Приказваха за твоята роля, за съдържанието на документа R.
— Това не видях. Мъглата се вдигна и хванах веднага първия самолет за вкъщи.
— Е, Крис, ти наистина свърши чудесна работа!
— Не, Тони — поклати глава Колинс. — Свършихме я всички — полковник Бакстър, отец Дубински, моят син Джош, Олин Кийф, Доналд Редънбоу, Джон Мейнърд, Рик Бакстър, Айшмъил Йънг и самият ти. Това беше дело на всички ни.
Бяха стигнали до чакащата ги кола. Оказа се обаче, че това не е колата на Колинс, а личната бронирана лимузина на президента. Шофьорът на президента придържаше отворената задна врата и възхитен му отдаваше чест.
Колинс погледна въпросително към Пиърс.
— Президентът иска да те види. Пожела да се срещне с теб в минутата, когато пристигнеш.
— Много добре.
Колинс се приготви да влезе в колата, но с ръка върху рамото Пиърс го задържа.
— Крис…
— Да?
— Знаеш ли, че Върнън Тайнън е мъртъв?
— Не знаех това.
— Самоубил се е преди два часа, с дулото на пистолета в устата.
Колинс се замисли за миг.
— Като Хитлер — заключи той.
— Адкок е изчезнал.
— Като Борман — кимна Колинс.
Двамата седнаха на задната седалка. Когато шофьорът се настани зад волана, Пиърс му нареди:
— Към Белия дом.
Когато достигнаха южния вход на Белия дом, тук ги чакаше Макнайт, първият помощник на президента, и ги поздрави сърдечно. Колинс и Пиърс бяха преведени през дипломатическата приемна зала към асансьора на партера. Той ги отведе на втория етаж в Жълтата овална зала.
Колинс не бе очаквал прием, но той бе вече в ход. Той различи вицепрезидента Лумис, сенатора Хилърд и жена му, секретарката на президента мис Леджър и секретаря по приемите на президента Никълс. Тогава, изправени край креслата в стил Людвик XVI, той видя Карин и президента да си приказват.
В същия миг го видя и Карин. Тя веднага се откъсна от президента и се затича през залата към него. В следния миг тя бе в обятията му, а той изтриваше с устни радостните й сълзи.
— Обичам те, обичам те! О, Крис… — викаше тя.
Над рамото й той видя, че президентът се насочва към него. Освободи се внимателно от Карин и тръгна срещу него. Върху лицето на президента бе легнало особено изражение. Колинс реши, че сигурно свети Лазар е изглеждал така.
— Крис — каза тържествено той, като потупваше ръката му с искрена топлота, — не мога да намеря думи да изразя своята благодарност, задето спаси моя и на страната ни живот. — Президентът поклати главата си. — Какво ужасно магаре бях. Сега мога да го заявя. Прости ми. Бях загубил всякаква ориентировка. Когато човек е в ужас от тъмнината, посяга към първото попаднало му средство за защита, без да осъзнава, че е в тъмнина вече и не знае с какво си служи. — Той се усмихна. — Но в края на краищата се освободих от тъмницата, защото помощта дойде навреме. — Той се взря в лицето на Колинс. — Чу ли за съдбата на Върнън Тайнън?
— Чух. Съжалявам, че сам стигна до такъв край.
— Сигурно през последните месеци съвсем е бил откачил, та да се опитва да забърква такива каши. Благодаря на Бога, че ти бе толкова настойчив и не се отказа. Няма да успея никога да ти се наплатя за това, което ти дължа. Съществува ли нещо, което бих могъл да сторя за теб…