— Изразявай се по-ясно, Джош.
— Добре, но преди това нека ти покажа някои неща, за да ти стане ясно. — Той отвори голям кафяв плик и измъкна пет-шест снимки, подавайки ги на баща си. — Най-напред ги разгледай. Получихме ги от Гражданската лига на американските японци. Тези снимки на стария лагер са заснети преди една година точно от това място, където стоим. Какво виждаш?
Колинс ги заразглежда. Едни представяха отделни сектори разпадаща се ограда от вериги, преплетени с бодлива тел, закрепени в изпочупена бетонна основа. Зад оградата се виждаха разпадащи се останки от бараки, разхвърляни парчета от постройки и порутена наблюдателна кула.
— Какво значи това? — Колинс върна снимките на сина си. — На тези фотографии не се вижда нищо.
— Точно така, там е работата. Снимките са направени преди година и по тях няма нищо за забелязване, само руини — той посочи с ръка сегашната картина пред очите им. — Погледни днес към Тюл Лейк и какво виждаш? — Объркан, Колинс погледна нататък, докато синът му продължаваше: — Съвсем нова, здрава ограда с електрически проводник по горния край, вградена в подсилена бетонна основа. А ей там, погледни към постройките. Съвсем нова тухлена наблюдателна кула с прожектори. Три нови-новенички панелни сгради и други четири в строеж. Какво ти говори това?
— Че тук се върши строителна работа. Това е всичко.
— Но какъв вид строителна работа? Аз ще ти кажа каква. В това отдалечено място се реализира таен правителствен проект. Нов Тюл Лейк се възстановява и строи. Подготвя се бъдещ концентрационен лагер за жертвите от масовите арести, резултат от влизането в действие на 35-та поправка.
Колинс беше изненадан и разгневен. Беше загубил цял ден и понесъл ненужни неудобства, за да му бъде показан продуктът на незрялата и налудничава фантазия на сина му.
— Хайде, Джош, нали не очакваш да приема всичко това за истина? Откъде го измисли?
Джош стисна устни:
— Имаме своите източници. Това е правителствен проект. Той е нов. Съвсем явно е някакъв вид лагер за интерниране или затвор. Ако не е така, защо е тази наблюдателна кула?
— Стотици правителствени проекти могат да я предвиждат с оглед сигурността.
— Не такава солидна, не като тази.
— Е, по дяволите, не е концентрационен лагер или каквото там искаш да го наречеш ти. Подобни неща няма в нашата страна сега и не ще ги имаме никога вече. Боже мой, Джош, та това са същите глупости, същите разпасани слухове, тръгнали в 1971 година, когато някои нелегални листовки обвиняваха президента Никсън и главния прокурор Митчел, че съживяват старите японски гета като концентрационни лагери за недоволниците и демонстрантите. Никой не успя да докаже нищо.
— Никой обаче не доказа и обратното.
С периферното си зрение Колинс забеляза, че двама мъже отвъд оградата вървяха към входната порта.
— Аз пък ще ти докажа, че твоите забележки по отношение на този проект не са правдиви — каза Колинс решително. — Чакай ме тук!
Когато Колинс се насочи към портата, видя, че двамата мъже — единият във военна униформа, а другият в тенис фланелка и джинси — се ръкуваха и се разделиха. Униформеният застана до портата, а другият се насочи обратно към строителната площадка в далечината. Колинс ускори стъпките си, доближи униформения човек, загледал се в него с любопитство.
— На пост ли сте тук? — запита Колинс.
— Точно така.
— Това частна ли е, или федерална собственост?
— Федерална. Какво мога да направя за вас, сър?
— Аз съм от правителството. Бих искал да разгледам вашия обект.
Пазачът му хвърли кратък изпитателен поглед.
— Знам ли. Разбира се, ако сте от правителството… — Той се извъртя, постави длани около устата си и изкрещя: — Хей, Тим! — Отдалечаващата се фигура спря и се обърна. — Този тук казва, че е от правителството. По-добре поговори ти с него.
Другият, як човек с червеникаво лице, тръгна обратно. Колинс чакаше. Когато човекът във фланелка и джинси стигна до тях, пазачът направи стъпка встрани.
— Аз съм Нордкуист, строителен предприемач — каза човекът. — Какво мога да направя за вас?
— Аз… надявах се, че може да обходя вашия обект. — Колинс се изкушаваше да му покаже документите си на главен прокурор на САЩ, но се въздържа. Можеше да се разчуе, че е тръгнал да гони дивото и подобни глупости, и щеше да изглежда като глупак. — Аз съм от… правителството… от правосъдието във Вашингтон.
— За да влезете, ви трябва пропуск, освен ако имате съгласието на Пентагона или Марината.
— Нямам — каза Колинс колебливо.
— Съжалявам, но не мога да ви пусна без специално разрешение — каза Нордкуист. — Това е строго охраняван обект.