— Мистър председател на Върховния съд…
Мейнърд също наклони глава към него:
— Да?
— Питам се, дали бихте ми отделили пет минути за поверителен разговор, след като приключим тук?
— Защо не, разбира се, мистър Колинс. Разполагам с апартамент на третия етаж. Няма да пътуваме за Вашингтон по-рано от тази нощ. Мисис Мейнърд е навън по магазините, така че ще бъдем съвсем сами.
Зарадван, Колинс се отпусна назад в креслото си, почувствувал се далеч по-добре. Когато чу, че той ще бъде първият говорител, мисълта му полетя към 35-та поправка и чувството на потиснатост го овладя отново.
Върху коленете му лежеше речта. В нея той отчиташе възходящата престъпност в САЩ и мерките, предприети от закона и правосъдието, за да се справят с нея. В началото и края на речта си той беше включил призива за необходимостта от конституционни промени със специално ударение върху значимостта на 35-та поправка. Колинс се почувствува неудобно. Намери писалката си и бързо прочете три цитата от встъплението. Първият гласеше:
В своя прощален адрес към нацията през септември 1796 година президентът Джордж Вашингтон каза: „Най-доброто в нашата политическа система е правото на народа да извършва промени в своята конституция.“
Колинс го задраска.
Вторият цитат беше:
Дванадесет години по-късно в обръщение към Сената на САЩ Александър Хамилтън каза: „Конституциите трябва да съдържат само общи правни насоки; основанието за това е, че те трябва да си остават постоянни и че те не са длъжни да държат сметка за промените в обстановката.“ Главният извод от цитата е, че се допускат поправки, за да посрещнат историческите нужди. Общият характер на нашия закон за гражданските права може да допусне да се включи в него и 35-та поправка, за да разреши проблемите на нашето поколение, без да накърнява единството на този документ като цяло.
Колинс тегли писалката по двата диагонала и върху него.
Насочи вниманието си и към третия цитат.
През 1816 година Томас Джеферсън писа до свой приятел: „Някои хора гледат на конституциите със свещено благоговение и ги считат едва ли не за свято единство между човека и бога, което не бива да се докосва. Те приписват на нашите предшественици повече мъдрост, отколкото човечност и приемат, че стореното от тях не подлежи на поправка.“ Джеферсън вярваше, че нашата конституция не стои над възможността да бъде ревизирана…
С твърда ръка Колинс изхвърли и този цитат.
След като извади тези слова от речта си, тя все пак оставаше призив за гъвкавост, подканяне за обсъждане на нови мерки за решаване на новите проблеми, но сега тя беше далеч по-слаба, по-разводнена, повече мнение, предложено за дебати.
Той чу Мейнърд да му шепне:
— Това се казва писане на писмо, преди да те поведат.
— Промяна на мислите в последния момент — отвърна той.
След това прозвуча гласът на председателя на Асоциацията на американските юристи:
— Дами и господа, удоволствие е за мен да ви представя главния прокурор на САЩ Кристъфър Колинс!
Когато аплодисментите избухнаха, той се изправи, за да произнесе речта си.
Два часа по-късно, приключил с надутата си реч и след блестящото изложение на председателя на Върховния съд, кънтящо още в ушите му, Колинс седеше на ръба на обикновен стол в апартамента, заеман от Мейнърд, и се мъчеше да облече в подходящи думи мислите, обзели съзнанието му през целия следобед.
— Мистър председател, ще ви кажа защо исках да ви видя насаме. Ще говоря направо, без увъртания. Бих искал да узная възгледите ви за 35-та поправка. Допада ли ви тя?
Отпуснат върху канапето, Мейнърд пълнеше лулата си с тютюн от кожена торбичка. Той повдигна глава и сбърчи въпросително челото си.
— Вашият въпрос… е ли той официален, или е личен?
— Нищо официално. Това е мой личен въпрос, произтичащ от собствената ми загриженост.
— Ясно.
— Отнасям се с дълбоко уважение към вашето мнение — продължи Колинс. — Изгарям от желание да разбера какво мислите за най-противоречивия и решителен законопроект, представян някога на американския народ.