— Значи тук, в тази яко иззидана дупка, държат някои от изпечените бандити.
— Някои — отвърна Тайнън, — но Доналд Редънбоу не е от тях. Той не е от бандитите, политически е.
— Не знаех, че е политически затворник.
— Буквално казано, не е, но все пак е. Знаеше твърде много за нашите работи, а то също може да му се счете за вина.
Тайнън се понамести в седалката си и втренчи поглед напред. Изминаха няколко минути и Адкок подръпна ръкава на Тайнън.
— Шефе, струва ми се, че ги виждам да идват.
Тайнън се вторачи още повече, присвил очи, и най-после видя две слаби светлинки да се доближават.
— Трябва да е Дженкинс. Запалил е само габаритите. — Остана мълчалив, докато следеше идващата кола, а после внезапно каза: — Добре, ето какво ще правим. Ще седна отзад, за да се срещна с него. Ти стой, където си. Можеш да слушаш, но няма да говориш. Аз ще проведа разговора. Повтарям, можеш да слушаш, защото и двамата сме забъркани в тази работа — Тайнън излезе и се настани в крайния ъгъл на задната седалка.
Другата кола пристигна и спря на десетина метра зад тях. Моторът спря да работи и габаритните светлини угаснаха. Отвори се врата и се затвори. Чуха се стъпки. Сухото лице на надзирателя Брюс Дженкинс се появи до прозореца на Адкок. Той заклати палец през рамото си назад. Дженкинс поклати сервилно глава и застана до задния прозорец. Тайнън спусна прозореца наполовина.
— Здравей, Дженкинс. Как вървят работите ти?
— Радвам се да ви видя, директоре. Чудесно, чудесно. Доведох желания от вас човек.
— Някакви проблеми?
— Не, не, но нямаше голямо желание да ви види…
— Той не ме обича — прекъсна го Тайнън.
— … но дойде. Любопитен е.
— Можеш да се басираш за това, но по-добре да не губим време. И без това е късно. Доведи го тук! Пусни го да влезе от другата страна, за да седне до мен.
— Много добре.
— Когато свършим и той излезе, ти ще го прибереш и ще се върнеш тук. Може би ще си поприказваме, ако се наложи да свършиш още нещичко.
— Дадено.
— Още нещо, Дженкинс. Тази среща никога не се е състояла.
Лицето на надзирателя лъсна в усмивка.
— Каква среща? — хилеше се той.
Тайнън изчака. След по-малко от минута съседната врата се отвори. Дженкинс напъха главата си вътре.
— Той е тук.
Доналд Редънбоу стоеше скован зад надзирателя. Тайнън не виждаше лицето му, но видя китките му, притегнати една към друга.
— С белезници ли е? — запита Тайнън.
— Да, сър.
— Снемай тия проклетии, веднага. Тази среща не е такава…
Тайнън чу щракането на ключ и белезниците бяха махнати.
Затворникът разтриваше китките си, а надзирателят му каза:
— Можеш да седнеш на задната седалка.
Доналд Редънбоу се наведе, за да влезе. Главата и лицето му сега се виждаха. Не беше се изменил много за почти трите години затворнически живот. Изглеждаше по-слаб в голямото за него сиво униформено облекло. Главата му беше гола, с отделни русовати кичури около и над бакенбардите. Зад очилата му в стоманена рамка очите му изглеждаха по-малки поради издутите торбички под тях. Бледо, изпито лице и тънък, изострен нос, а под него недобре поддържани руси мустаци и слаба брадичка. Беше посърнал и намусен. Височина около един и седемдесет и пет и тегло не повече от осемдесет килограма, предположи Тайнън. Той влезе и се отпусна върху задната седалка колкото се може по-далеч от събеседника си.
Тайнън не направи опит да се ръкува с него, а каза:
— Здравейте, Дон.
— Здравейте.
— Отдавна не сме се виждали?
— Така ще да е.
— Ще запалите ли? Хари, дай му цигара и запалка.
Редънбоу пое и двете, запали цигарата и върна запалката.
Дръпна два пъти дълбоко от цигарата, изпусна облак дим и сякаш се поотпусна.
— Е, Дон! — подхвана отново Тайнън. — Как прекарахте тези години?
— Що за дяволски въпрос? — изръмжа Редънбоу.
— Толкова ли е лошо? — запита загрижено Тайнън. — Мислех, че сте на работа в затворническата библиотека.
— В килия съм — прозвуча горчиво гласът му. — Затворен като животно в клетка, а аз съм невинен.
— Да, зная. Допускам, че не е хубаво.
— Отвратително е. Поставени са всякакви прегради между вас и нас: плъзгащи се стоманени врати, тройни ключалки; но няма нищо, което да ни предпази от вътрешните волности като побой, мушкания с нож, насилие, търговия с наркотици. Ами ключарите, те си взимат наемници от окошарените, ето че и аз започнах да говоря като тях, и всеки се стреми да бъде колкото може по-жесток от другите. Най-долнокачествената храна, никакви упражнения, а килията е един и осемдесет на три и тридесет. Как ще ви се хареса да прекарате най-хубавите си години върху планета с такива размери? Най-голямото събитие е подстригването или писмо от дъщерята. Всичко е такава смрад, и то когато си невинен. Човек не вижда никаква надежда.