Около осем часа бе намерил вече моторницата. Подаде куфара на собственика й, флегматичен кубинец, и сам се качи в нея.
Сега, както беше планирано, той беше на път към острова. Оставаше още половин миля, за да се разплати, и уговорената с Тайнън сделка да приключи.
Отново, за кой ли път, Редънбоу измъкна надрасканата на ръка схема на острова, като се мъчеше да я запечати в паметта си. Фишър Айлънд представляваше 213-акрово изоставено парче земя. Напълно безлюден, върху него растяха най-дебелите в света австралийски иглолистни дървета, стърчеше празен, подобен на призрак замък, владян някога от основателя на Майями, и два петролни резервоара-цистерни.
Тази нощ, помисли си Редънбоу, островът ще бъде населен отново най-малко от двама души — той самия и един непознат.
Моторът на лодката намали скоростта, запърпори и спря.
Редънбоу се наклони напред и видя, че водачът му дава знак. Той сграбчи нервно куфара, наведе се ниско, измъкна се от кабината и стъпи върху дървения кей. Водачът викна след него, тогава той се досети и се обърна да поеме мощен електрически фенер. Започна да се изкачва по пътеката. Белезите от местността, останали в паметта му, личаха добре. Затрудняваха го само тъмнината въпреки фенерчето и тежестта на куфара с три четвърти милион долара в банкноти в него. След малко — защото беше загубил представа за времето — пред него се появи първата цистерна, очертана в част от светлинния сноп. Насочи се към нея. Запъхтян от изкачването, когато беше на десетина метра от цистерната, той чу шумолене. Закова се на място и до него достигна глас:
— Вие сте мистър Милър? Гласът беше висок, с ясен испански акцент.
— Аз съм.
— Угасете фенерчето.
Той бързо изпълни нареждането.
След миг гласът прозвуча по-близо:
— Каква е паролата?
Беше почти забравил, но веднага си спомни.
— Линда — произнесе той и повтори, — Линда!
Чу се нещо като грухтене.
— Оставете каквото носите там, където сте. Тръгвайте обратно по същия път към лодката.
Като постави куфара на земята до себе си, той отговори:
— Добре, тръгвам си.
Обърна се бързо и се опита да ускори хода, докато търсеше пътеката. С угасено фенерче той се почувствува объркан в тъмнината, закачи крака си и падна. Изправи се и тръгна бавно. След няколко минути спря, за да си поеме дъх. Тогава чу гласове, два гласа, бърборещи си весело зад група дървета.
Не беше помислил изобщо за парите, след като ги бе изровил. Сега, за първи път като свободен човек, той си позволи да помисли за тях. Учуди се защо Тайнън иска такава голяма сума, и то без да остане следа. Може би има лични финансови неприятности. Питаше се защо такава сделка бе поверена на двама съмнителни типа, единия от които явно от испански произход. Кои бяха те? Вероятно агенти на ФБР. Изкушаваше се да ги огледа. Доналд Редънбоу не смееше да се поддаде на подобно изкушение, но Хърбърт Милър посмя.
Вместо да тръгне по пътеката, той пресече диагонално покрай разредените дървета. Движеше се много внимателно, така че да не се спъне и падне отново. След пет минути видя светлина. Като се криеше от едно дърво зад друго, доближи се на около двадесет и пет метра. Спря се, задържал дъх, с наострени уши и очи.
Пред него бяха двама души. Единият, ярко осветен от фенера на партньора му, бе клекнал до куфара и проверяваше или броеше парите. Другият, изправен над него с фенера, не се различаваше ясно. По-високият с фенера попита:
— Всичко ли е налице? — Неговият английски бе без акцент.
— Редовно е — отвърна клекналият.
— О, та ти ще бъдеш много богат — каза този с фенера, — богатият сеньор Рамон Ескобар.
— За бога, ще си затвориш ли устата, Фернандес! — излая клекналият, а сетне вдигна глава, като фенерът освети напълно лицето му, и изкряска нещо на испански.
Редънбоу го видя сега ясно: нисък, с къдрава катраненочерна коса, дълги бакенбарди, грозно лице с хлътнали бузи и синкав белег по дължината на долната му челюст.
Нареченият Ескобар отново се зае със съдържанието на куфара и двамата продължиха да разговарят само на испански.
Нямаше смисъл да остава повече тук и Редънбоу се обърна и предпазливо се насочи надолу. Любопитството му не бе задоволено. Не можеше да повярва, че тази двойка, Ескобар и Фернандес, са агенти на ФБР. Тогава кои са? Какво общо имат с директора Тайнън?
Когато намери пътеката и се отправи към дървения кей, той престана да разсъждава върху видяното, повече го занимаваше собственото му бъдеще.
Пътуването обратно до Майями му се стори далеч по-спокойно и по-бързо. Стъпил отново на сушата и снел бремето от раменете си, той най-сетне се почувствува свободен и разполагащ със себе си човек. Изведнъж се досети, че все още не е напълно свободен. Оставаше му още едно задължение… Днес предобед се бе договорил — жест на учтивост от страна на Върнън Т. Тайнън посредством посредницата мисис Ремос да се срещне с чужденец, нелегално работещ пластичен хирург, наречен доктор Гарсиа.