Докато доближаваше колонката за таксита, си припомни, че срещата е за десет и петнадесет, но същевременно усети и вълчи глад — не беше ял почти цял ден, а му се искаше и да отпразнува този ден. Налагаше му се да избира да се завърне ли в потискащата хотелска стая и да изчака гладен доктор Гарсиа, или да отиде да се нахрани добре, но така щеше да закъснее за срещата. Не искаше да пропусне шанса с доктор Гарсиа. Пластичната хирургия беше от голямо значение за него и искаше час по-скоро да узнае какво може да направи докторът с формата на очите му и торбичките под тях. Искаше също да узнае колко е необходимо да чака за операцията и за колко време ще заздравеят раните от нея. Все пак беше сигурен, че докторът няма да му се разсърди, ако позакъснее малко, та нали имаше ключа от стаята му и можеше удобно да го изчака там. Да, нека доктор Гарсиа почака, нали при своето положение той не можеше да си намери така добре платена работа всеки ден.
Когато достигна колонката за таксита, Редънбоу беше взел вече решение и седна в първото такси.
— Има ресторант на Колинс Авеню, на около миля зад хотел „Фонтенбло“, не зная името му, но ще ви го покажа — даде той нареждането си на шофьора.
Направи си сметка, че може да се нахрани, без да бърза, и да изпие бутилка вино и все пак няма да закъснее повече от половин час за срещата. Най-важно беше, че тази вечер той бе приключил своята част от сделката с Тайнън, а и Тайнън също и всичко между тях беше свършило. Сега е време да празнува.
Час и петнадесет минути по-късно, напълнил добре стомаха си, той се чувстваше много по-добре, беше готов да се срещне с доктор Гарсиа и да сътрудничи в последната трансформация на Редънбоу в Милър. Усетил, че ще закъснее с повече от три четвърти час за срещата, Редънбоу побърза да наеме друго такси, насочи го към хотела „Бейамо“, прекосиха моста „Биснейн Бей“ и достигнаха Уест Флеглър Стрийт. Като завиха по нея към хотела, той видя голяма тълпа, противопожарна кола и две полицейски коли. Цялата бъркотия беше в близост с хотела.
— Можете да ме оставите тук — каза той на шофьора.
Запъти се бързо към тълпата. Когато стигна там, видя, че вниманието на всички е насочено към хотел „Бейамо“. Пожарникари теглеха маркучите си през фоайето. Все още се виеше дим през разкъртените прозорци на третия етаж. Редънбоу трепна и осъзна, че неговата стая бе на този именно етаж.
Той се обърна към най-близкия до себе си зяпач, брадат младеж с фланелка от университета в Майями:
— Хей, какво е станало тук?
— Преди около час се получи експлозия и пожар на третия етаж. Разрушени са четири-пет стаи. Чух да казват, че един човек е убит и двама са ранени.
Редънбоу потърси с поглед напред и откри няколко мъже и жени, един от тях с микрофон, явно журналисти, да интервюират шефа на пожарникарите. Бързешком той разбута тълпата, като мърмореше, че е от пресата, докато достигна предната линия от зрители. Оказа се точно зад гърба на говорещия.
— Казвате, че има само един смъртен случай? — питаше един от репортерите.
— Да, само един досега. Това е заемащият стаята, където е станала експлозията. Трябва да е бил убит в същия миг. Стаята е напълно унищожена от огъня, а той се е превърнал просто на въглен. Името му е, един момент да погледна, да, ето, името му е било Хърбърт Милър. Няма други данни за самоличността му освен от регистрацията в хотела.
Редънбоу трябваше да притисне устата си с ръка, за да потисне вика си.
— Установихте ли причината за експлозията? — запита друг журналист. — Пропукване на газова тръба или бомба?
— Не може още да се каже. Твърде рано е. Утре ще разполагаме с повече информация за вас.
Разтреперан, Редънбоу се извърна, разбута тълпата и се отправи към тротоара. Замаян, той се мъчеше да си обясни какво бе станало. Изключително рядко жив човек може да бъде свидетел на един, а да не говорим и на два свои некролога.
Тайнън бе убил Редънбоу, за да го възкреси като Милър.
Получил веднъж своя три четвърти милион, той се бе заел да убие и Милър. Сега официално той го беше убил.
Мръсна, мръсна двулика свиня.
Редънбоу не можеше да стори нищо по отношение на това, сега или някога изобщо. Той беше изчезнал, беше никой. Изведнъж осъзна, че в този факт се крие истинска сигурност за него, стига някой да не го разпознае като Редънбоу или Милър. След всичко това страшно много му се налагаше пластична операция — горкия доктор Гарсиа, — и то колкото е възможно по-скоро. За тази цел се нуждаеше от място, където да се скрие, и от някого, в чиито ръце може да повери живота си с пълна вяра. Нямаше такъв човек, но внезапно му дойде наум, че този човек съществува.