Те се бяха настанили на отоманката, обърнали лица един към друг, опрени върху възглавничките на Сюзи.
Колинс му беше разказал бавно, внимателно, откровено, с най-големи подробности за събитията от момента на смъртта на полковник Бакстър насам. Накрая му бе изложил и срещата си с Хана Бакстър. След като му била заявила, че изобщо не е чувала за подобен документ, бе изказала предположението, че ако Ноъ е доверил на някого съдържанието му, това ще е само Доналд Редънбоу.
— Да, тя ми писа да очаквам вашето посещение — бе казал Редънбоу.
— И аз отидох, но надзирателят ми каза, че сте мъртъв, а ето вие сте тук.
— Сега зная как сте стигнали до мен. Нека аз пък ви разкажа как се озовах при дъщеря си, колко съм щастлив, че съм тук. Тя е чудна история, но повярвайте й.
Колинс го бе слушал с отворена уста, без често да може да прикрива недоумението си. Нощното посещение на Тайнън и предложението му Редънбоу да откупи свободата си с три четвърти милион долара му подействуваха зашеметяващо. То бе породило у него въпроса, за какво е била необходима на Тайнън тази огромна сума, но Колинс не прекъсна Редънбоу, за да пита. Бе изслушал цялата история до момента на експлозията в хотелската стая и как прилично са ликвидирали по този начин второто му его — Хърбърт Милър.
Когато Редънбоу приключи разказа си, у Колинс не бяха вече останали никакви съмнения за всичко, случило се в Калифорния.
— Тайнън — бе произнесъл той гласно.
— Той стои зад всичко — се бе съгласил Редънбоу. — Вижда се много ясно защо. Прочетох 35-та поправка. Тя ще го направи най-всевластния човек в Америка, по-могъщ даже и от президента. Въпреки това готов съм да се басирам, че не може да се намери и най-дребно доказателство срещу намеренията му.
Колинс бе помислил малко, преди да отговори.
— Не, доколкото ми е известно, но може би в документа R се крият такива доказателства. Може ли сега да поговорим за него?
— Можем, но преди това искам от вас три неща.
— Назовете ги.
— Първо, искам да се проведе върху лицето ми пластична операция. Най-вече около очите. Вероятно това ще се окаже достатъчно. Не съм убеден, че ще бъда разпознат още днес, но ако това се случи, съвсем сигурно ще бъда мъртъв. Тайнън ще се погрижи то да се случи.
— Никакви проблеми. Разполагаме с подходящ хирург в Карзън Сити, Невада, ФБР не знае за него. Коза Ностра и ЦРУ се ползуват от неговите услуги, ако това ви доставя удоволствие. Кога бихте искали да приключим с това?
— Незабавно. Да речем, утре.
— Дадено.
— Нуждая се от нова самоличност. Доналд Редънбоу умря в Люисбърг, Хърбърт Милър изгоря в Майями. — Той бе измъкнал портфейла си, бе извадил оттам три карти и ги бе подал на Колинс. — Удостоверение за правоуправление на кола, кредитна карта за наемане на коли и карта за социално осигуряване, само това остана от Хърбърт Милър. Трябват ми нови документи. Нужно ми е да се превърна пак в някой.
— Ще трябва да ги изработим в Денвър. След пет дни ще ти имате. Какво още? Споменахте и за друго нещо.
— Да, тържествено обещание от ваша страна.
— Казвайте.
— Ако някой ден се окаже възможно да се каже истината за всичко, сторено ми от Тайнън, да направите това известно, а след като си възвърна взетите ми от него пари, да бъда възстановен и да приема собственото си име, и да бъда пуснат под гаранция или оневинен напълно.
— Не зная ще бъде ли това някога възможно.
— Но ако бъде?
Колинс бе обсъдил тази дилема бързо. Като правен служител номер едно от национален мащаб има ли право той да се договаря с осъден престъпник? Колинс знаеше, че служебните му задължения са ясни — да не дава никакви обещания пред Редънбоу и да го върне обратно в затвора. Той обаче знаеше също, като се съобразяваше с изключителните обстоятелства, че имаше и по-висок дълг, дълга към нацията. Той беше първостепенният. Той вземаше връх над всички дребни формални постановки.
— Някой ден, ако това е възможно. Ще направя каквото искате от мен — бе отговорил Колинс. — Да, ще ви помогна, кълна се.
— Сега мога да говоря за документа R.
Всичко това се бе случило през първия половин час и бяха вече достигнали, както Колинс мислеше, момента на истината.
Редънбоу взе цигара от дъщеря си, усмихна й се, докато я палеше, и се обърна с лице към събеседника си на отоманката.
— Не ми е известно всичко за този документ — каза той бавно, — но все зная нещичко и то може да ви бъде от полза. Документът е неписана част от 35-та поправка, искам да кажа, такава част, скрита от хората и създадена, преди да ме натикат в тъмницата. Тя разтревожи извънредно много Ноъ Бакстър. Вярно, че той беше консервативен и в същото време умееше да подушва нещата, но също така почтен човек и строг конституционалист. Не обичаше да тълкува конституцията както дяволът Евангелието или да я променя. В същото време престъпността в нашата страна ставаше от лоша по-лоша и върху него упражниха силен натиск. Той се озова притиснат в ъгъла. Предстоеше му огромна работа и той разбра, че не може да се справи, т.е. да въдвори реда в страната, ако не се измени законът. Считаше 35-та поправка за пресилена, имаше много опасения срещу нея, но я прие. Винаги съм чувствувал, че съжаляваше за това. В края на краищата, това е моето мнение, той се ангажира така дълбоко, че нямаше как да се измъкне.