Мис Уоткинс им посочи последната част от написаното: „Някои от запитаните, направили си труда да прочетат първите три точки от декларацията, я коментираха по същия начин. Един каза, това е дело на луди. Друг — че трябва да съобщи на ФБР за тая смет. Трети нарече автора на декларацията червен революционер. Освен това репортерът е отправил запитване по повод декларацията сред триста членове на младежка религиозна група и 28% отговорили, че тя е написана от Ленин.“
Тя прибра изрезката.
— След като я прочетох на учениците, заявих, че няма успешно да преминат курса по история, докато не изучат подробно Декларацията за независимостта и самата конституция или без да проумеят тези класически документи.
— Споменахте ли закона за гражданските права? — запита Колинс.
— Разбира се, та нали той е част от конституцията. Всъщност получи се доста разпалена дискусия по основните свободи и гражданските права. Учениците проявиха голяма заинтересованост. Все пак някои от тях съобщили на родителите си този факт. Той бил предаден много пресилено и деформирано. Преди да узная за това, при мен дойде шефът на съвета по просветата и ме обвини, че съм създателка на безредици. Какви безредици? Отговорих му, че не създавам безредици, а уча децата на история. Той настояваше, че ги подбуждам да мислят революционно, и ми заяви, че ще ме уволни. Наистина, не разбирам и досега какво толкова е станало.
— Не смятате ли да протестирате против уволнението ви? — поинтересува се Редънбоу.
Мис Уоткинс изглеждаше истински изненадана от това подхвърляне.
— Да протестирам? Пред кого?
— Все пак трябва да съществува някой.
— Не съществува никой, даже и да имаше такъв човек, никога не бих помислила да сторя такова нещо.
— Защо не? — настояваше Редънбоу.
— Защото не желая да бъда въвлечена в такива разправии. Искам само да бъда оставена на мира. Да живея спокойно.
— Но те няма да ви оставят да живеете, мис Уоткинс — намеси се отново Колинс. — Най-малко както вие го разбирате.
За момент тя изглеждаше объркана.
— Не зная. Предполагам, че тук са налице правила, както навсякъде другаде. Трябва случайно да съм накърнила някое от тях, но няма да правя нищо подобно на публична разправия. Не, дори не бих си помислила за такова нещо.
— Какво се случи последния път, когато сте им преподавали конституцията? — учуди се Колинс.
— Никога по-рано не съм им я преподавала. Преподавах европейска история. Съпругата на градския управител преподаваше американската история, но тя се пенсионира миналия срок и аз трябваше да я замествам.
— Какво смятате да правите сега, мис Уоткинс? Ще останете ли в Арго Сити?
— О, не, няма да ми го позволят. Ако не работите за компанията или за града, не може да останете тук. Никога не биха ми дали друга служба. Възнамерявам да се върна обратно в Уайоминг. Не зная, но положението ми е много объркано. Не мога да разбера каква грешка съм направила.
— Искате ли да ни кажете нещо повече? — запита Колинс.
— За какво?
— Във връзка с живота тук.
— Нищо, наистина нищо не става тук — наблегна тя. — Струва ми се, че е по-добре да се върна в клас, ако ме извините…
Тя бързо се мушна в стаята.
— Кой беше казал такова нещо, Крис? — впи поглед в Колинс Редънбоу. — Ако фашизмът някога завладее Съединените щати, то ще стане поради липсата на съпротива от страна на народа.
— Дано не стане — каза Колинс и улови Редънбоу за ръката. — По-добре да се връщаме в хотела. Предстои ни да вземем решение.
В пет и пет минути тримата се събраха в стаята на Крис Колинс. Мейнърд току-що бе седнал на леглото, снел шапката си и сега изтриваше обилната си пот. Колинс се обърна най-напред към него.
— Е, мистър председател, какво установихте?
— Това е… — той изглеждаше замаян, — то е шокиращо!
— Да не повярваш на очите си — съгласи се Колинс.
— Кой би могъл да си въобрази даже, че такова нещо може да съществува в Съединените щати.
— Съществува и още как — произнесе мрачно Колинс. — Хората тук са така систематично обучавани в този режим, че не могат да усетят какво правят с тях.
— Да — кимна тежко Мейнърд. — Такова е и моето впечатление.
— Закъсняваме — каза Колинс — и мисля, че колкото по-бързо си тръгнем за Феникс, толкова по-добре. Ще разгледаме всичко подробно в колата, но сега нека съобщя накратко какво открихме с Доналд. Посетихме много места и говорихме с много хора.
— Аз също — каза Мейнърд. — Срещнах се дори с шерифа и разговарях с издателя на вестника. Дрънкат, без да разбират какво казват. Станало им е навик. Никога в практиката си, тук или зад граница, най-вече от Втората световна война насам не съм виждал хора да прекарват живота си като тези, подобно на роботи, да живеят под така майсторски прилагано потисничество.