— Красиво е, нали?
Джондалар се обърна към гласа и се усмихна на жената, която бе застанала до него.
— Да. Красиво, Серенио.
— Довечера ще празнуваме голямо тържество. За Джетамио и Тонолан. Чакат те, ще трябва да дойдеш.
Обърна се да си тръгне, но той хвана ръката и, задържа я и загледа как последните отблясъци на залеза се отразяват в очите и.
Тя излъчваше призоваваща кротост, едно приемане, което нямаше нищо общо с възрастта — беше само няколко години по-възрастна от него, а и не и личеше. Смъртта на първия и стопанин, на втората и любов точно когато дошло време да се свържат, и недоизносването на второто и дете, което щяло да благослови връзката, бе придало тъга на нрава и. Учейки се да живее с болката си, тя бе развила способност да поглъща болката на другите. Независимо дали тъгуваха или бяха разочаровани, хората се обръщаха към нея и винаги си тръгваха облекчени, защото тя не искаше да и бъдат задължени за съчувствието.
Поради успокояващия ефект от нейното присъствие върху обърканите влюбени или боязливи пациенти, тя често помагаше на Шамуд и покрай тази връзка бе придобила някои лечебни умения. Джондалар се бе запознал с нея точно по този начин, когато тя помагаше на целителя да изправи Тонолан на крака. Когато брат му се надигна и оздравя достатъчно, за да се премести в огнището на Доландо и Рошарио и най-вече Джетамио, Джондалар се премести при Серенио и нейния син Дарво. Не попита. Тя и не очакваше той да го направи.
Очите и сякаш винаги отразяват нещо, помисли той, като се наведе да я целуне за поздрав, преди да тръгнат към мержелеещия се огън. Никога не бе прониквал в дълбините им. Отхвърли неканената мисъл, че и е благодарен за това. Като че ли тя го познаваше по-добре, отколкото той сам се познаваше. Знаеше, че не може да се отдаде изцяло, да се влюби като Тонолан. Като че ли знаеше дори че той компенсира липсата си на емоционална дълбочина, като се люби с нея с такова съвършено умение, което я оставяше задъхана. Тя бе приела това, както бе приела спохождащото го сегиз-тогиз лошо настроение, без да го обременява с чувство за вина.
Тя не беше точно резервирана, с лекота се усмихваше и влизаше в разговор, просто бе сдържана и малко недосегаема. Единствено когато погледнеше сина и, Джондалар долавяше отблясък от нещо повече.
— Защо се забавихте толкова? — рече момчето с облекчение, щом ги видя да идват. — Готови сме да ядем, но всички вас чакат.
Дарво бе видял Джондалар и майка си заедно отдалече, но не бе пожелал да ги обезпокои. Отначало в дъното на душата си той отхвърли идеята да споделя с някого вниманието на майка си, но после откри, че вместо да споделя времето на майка си, сега имаше още някой, който му обръщаше внимание. Джондалар говореше с него, разправяше му за приключенията си при Пътешествието, обсъждаше с него лова и обичаите на своите хора и го слушаше с неподправен интерес. Още по-вълнуващо бе, че Джондалар започна да му показва някои от техниките за правене на инструменти, които момчето усвояваше с изненадваща и за двамата бързина.
Хлапакът бе възхитен, когато братът на Джондалар реши да вземе Джетамио и да остане, защото силно се надяваше, че това може да означава Джондалар също да остане и да се свърже с майка му. Когато двамата бяха заедно, той много внимаваше да не им се пречка, опитвайки се по свой собствен начин да не възпрепятства техните отношения, без да разбира, че по скоро ги укрепва.
Всъщност Джондалар цял ден обмисляше тази идея. Намираше, че одобрява Серенио: Косата и бе по-светла от косата на сина и, по-скоро тъмно руса, отколкото кестенява. Без да е слаба, бе толкова висока, че оставяше такова впечатление. Беше една от малкото жени, които стигаха до брадичката му и височината и му се виждаше подходяща. Майката и синът силно си приличаха, дори по лешниковите очи, макар неговите да не притежаваха нейното спокойствие. На нейното лице фините черти изглеждаха прекрасни.
Бих могъл да съм щастлив с нея, помисли. Защо просто не я попитам? В тоя момент той наистина я желаеше и искаше да живее с нея.
— Серенио?
Тя го погледна и попадна под чара на невероятните му сини очи. Неговата нужда, неговото желание се съсредоточиха върху и. Силата на обаянието му — неосъзнавано и затова още по-силно — я застигна неочаквано и разруши преградите, които тя бе издигала тъй грижливо, за да избегне болката. Беше открита, уязвима, привлечена против волята си.
— Джондалар… — нейното съгласие бе втъкано в гласа и.