— Аз… мисля много днес — той се боричкаше с езика. Можеше да изразява повечето си идеи, но с мъка успяваше да формулира мислите си. — Тонолан… брат ми… Пътува далеч заедно. Сега той обича Джетамио, иска стои. Ако ти… Аз иска…
— Хайде, вие двамата. Всички са гладни, а храната е… — Тонолан млъкна, като ги видя да стоят близо един до друг, потънали в дълбините на очите на другия. — А-а… извинявай, Братко. Мисля, че прекъснах нещо.
Двамата се дръпнаха назад, мигът бе отминал.
— Няма нищо, Тонолан. Не трябваше да караме всички да ни чакат. Можем да поговорим по-късно — рече Джондалар.
Погледна към Серенио. Тя изглеждаше изненадана и объркана, сякаш не знаеше какво я бе връхлетяло и сега се бореше да си възвърне предпазната броня на спокойствието.
Влезнаха в пространството под надвисналия пясъчник и почувстваха топлината от големия огън в централното огнище. При тяхната поява всички се наместиха около Тонолан и Джетамио, които стояха в центъра на празното пространство зад огъня. Празникът на Обещанието бележеше празничното начало на ритуалния период, който щеше да намери връх в Сватбеното тържество. През тоя интервал общуването и връзката между младата двойка щеше да бъде силно ограничена.
Топлият кръг, образуван от хората и просмукан с чувството за общност, обгради двойката. Те вплетоха ръце и виждайки в очите на другия само съвършенство, искаха да възвестят на света своята радост и да потвърдят взаимната си обвързаност. Шамуд пристъпи напред. Джетамио и Тонолан коленичиха, за да дадат възможност на лечителя и духовен водач да постави на главите им по един венец от току-що напъпили глогини. Бяха поведени, все още ръка в ръка, да обиколят три пъти огъня и събралата се група и после обратно към местата им, затваряйки с любовта си кръга, който обгръщаше Пещерата на Шарамудои.
Шамуд се обърна с лице към тях и проговори с вдигнати нагоре ръце:
— Кръгът започва и свършва на едно и също място. Животът е като кръг, който започва и свършва с Великата майка, Първата майка, която в Своята самота е сътворила целия живот — вибриращият глас се разнасяше с лекота над смълчаното мнозинство и припукващите пламъци. — Благословената Мудо е нашето начало и нашият край. От Нея идваме, при Нея се връщаме. По всякакъв начин Тя се грижи за нас. Ние сме Нейни деца, целият живот разцъфтява от Нея. Тя ни дава на воля от Нейното изобилие. От Нейното тяло намираме средства за съществуване: храна, вода и укритие. От Нейния дух идват даровете на мъдростта и топлотата: талантите и уменията, огънят и приятелството. Но най-големите Дарове идват от Нейната всеобемаща любов.
Великата земя майка се радва на щастието на Нейните деца. Тя намира наслада в нашите забавления и затова Тя ни е дала Нейния чудесен Дар на Удоволствието. Ние Я тачим, показваме и своята почит, когато споделяме Нейния Дар. А на Благословените сред нас Тя дава Своя най-голям Дар, отстъпва им Своята собствена чудотворна сила да създават Живот — Шамуд погледна младата жена.
— Джетамио, ти си измежду Благословените. Ако почиташ Мудо по всички начини, ти можеш да бъдеш дарена с Майчиния Дар на Живота и да родиш. И все пак духът на Живота, който можеш да донесеш, идва единствено от Великата майка.
Тонолан, когато обещаваш да се грижиш за друг човек, ти ставаш като Тази, която се грижи за всички нас. Като Я почиташ по този начин, Тя може да те дари със съзидателна сила, тъй че детето, родено от жената, за която се грижиш, или от някоя друга от Благословените от Мудо, да бъде от твоя дух — Шамуд погледна към групата.
— Всеки от нас, когато се грижи и обезпечава някого, почита Майката и бива благословен с нейната плодовитост.
Тонолан и Джетамио се усмихнаха един на друг и, щом Шамуд отстъпи назад, седнаха на плетените рогозки. Това бе сигнал за започване на празника. На младата двойка донесоха като за начало слабо алкохолно питие от цветове на глухарчета и мед, което бе ферментирало през последната нова луна. После наляха на всички от напитката.
Дразнещите миризми накараха всички да осъзнаят колко много са работили през деня. Щом бе донесено първото ароматно блюдо, се разбра, че даже тия, които през деня бяха останали на високата площадка, са били много заети. Риба върху дъска, уловена в примките тази сутрин и опечена близо до открит огън, бе поднесена на Тонолан и Джетамио от Маркено и Толи — съответстващото им семейство Рамудои. Сосът беше от сварен и смачкан на каша пикантен горски киселец.
За Джондалар вкусът бе непривичен, но той веднага го оцени и реши, че сосът е превъзходна добавка към рибата. Кошници с разни дребни лакомства тръгнаха по трапезата като прибавка към ястието. Щом Толи седна, Джондалар я попита какво представляват.