Когато слънцето залезе, Джондалар забеляза няколко от по-младите мъже да се мушват в гората, но Маркено и Тонолан го убедиха да продължи да дълбае дъното на лодката, докато почти всички се разотидоха. Накрая Тонолан реши, че е станало твърде тъмно и не се вижда.
— Ами, много е светло — каза един глас зад тях. — Ти не знаеш какво значи тъмно!
Преди Тонолан да успее да се обърне да види кой говори, го хванаха за ръцете и му завързаха очите.
— Какво става? — извика той, борейки се да се откопчи. Единственият отговор беше сподавен смях. Вдигнаха го и го носиха известно време, а когато го оставиха на земята, усети, че му свалят дрехите.
— Стига! Какво правите? Студено е!
— Няма да ти е студено за дълго — каза Маркено, когато махнаха превръзката от очите му. Тонолан видя половин дузина усмихнати млади мъже, всичките голи. Местността му бе непозната, особено в дълбокия сумрак, но той знаеше, че са близо до вода.
Гората околовръст беше плътна черна маса, но от едната страна оредяваше дотолкова, че на фона на тъмно моравото небе се виждаха силуетите на отделни дървета. Под тях една широка пътека откриваше на окото отразените лъкатушещи проблясъци от гладката мазна повърхност на Великата майка река. През цепнатините в една малка ниска правоъгълна дървена конструкция, разположена наблизо, проникваше светлина. Младите мъже се покатериха на покрива и се спуснаха вътре в барачката през отвора в покрива, като използваха един наклонен ствол с изрязани в него стъпенки.
В една ямичка в центъра на постройката гореше огън, а връз него бяха поставени да се нагряват камъни. Стените бяха издигнати така, че почвата образуваше нещо като пейка, покрита с гладко изшлайфани с пясъчник дъски. Щом влязоха всички, покриха входния отвор. Димът щеше да излиза през цепнатините. Изпод горещите камъни светеха въглени и скоро Тонолан реши, че Маркено е имал право. Вече не му беше студено. Някой лисна вода върху камъните и се вдигна облак пара, така че стана още по-трудно да се види каквото и да било на оскъдната светлина.
— Донесе ли го, Маркено? — попита мъжът, който седеше насреща му.
— Ето го, Чалоно — той протегна мяха с вино.
— Е, да пийнем. Ти си щастлив човек, Тонолан. Да се свържеш с жена, която прави толкова хубаво боровинково вино.
Разнесоха се дружни одобрения и смях. Чалоно подаде мяха с вино и, като показа едно квадратно парче кожа, завързано като торбичка, рече с лукава усмивка:
— Намерих още нещо.
— Чудех се защо не те виждам днес — отбеляза един мъж.
— Сигурен ли си, че са такива, каквито трябва?
— Не се безпокой, Рондо. Познавам гъбите. Поне тези гъби ги познавам — заяви Чалоно.
— Сигурно. Само да ти паднат, не пропускаш да ги опиташ — при тази подигравка смехът избухна отново.
— Може би той иска да стане Шамуд, Тарлуно — добави насмешливо Рондо.
— Това нали не са гъбите на Шамуд? — попита Маркено. — Тия червените с белите петънца могат да те убият, ако не ги приготвиш както трябва.
— Не, това са хубави, безопасни малки гъбки, които само те карат да се чувстваш добре. Не ми се ще да си играя с гъбите на Шамуд. Не искам в мен да има жена… — рече Чалоно и добави многозначително:
— По-скоро искам аз да съм в някоя жена.
— Кой взе виното? — понита Тарлуно.
— Дадох го на Джондалар.
— Вземи му го. Той е достатъчно едър да го изпие всичкото!
— Дадох го на Чалоно — каза Джондалар.
— Нещо не виждам тези гъби, да не смятате да държите и виното, и гъбите? — попита Рондо.
— Не ме притеснявай. Опитвам се да развържа тази торбичка. Ей, Тонолан, ти си почетният гост. На теб се пада пръв да опиташ.
— Маркено, вярно ли е, че Мамутои правят питие от някакво растение, което става по-добро от виното или гъбите? — попита Тарлуно.
— За по-добро не знам, само веднъж съм го опитвал.
— Какво ще кажете за още пара? — каза Рондо и плисна една чаша вода връз камъните, като реши, че всички са съгласни.