— Джондалар, да ти направя малко чай? Това е специална смес, която научих от Шамуд. Тя ще те отпусне.
— Нервен ли изглеждам?
— Не, но имаш основание. Ще стане за един миг.
Тя наля вода в правоъгълната кутия за готвене и добави горещи камъни. Той придърпа дървената табуретка — тази, дето беше много ниска — и седна. Мислите му скачаха като зайци и той гледаше с празен поглед геометричните мотиви, гравирани върху кутията: серия коси успоредни линии над друга, наклонена в противоположната посока редица, така че се създаваше ефект на рибена кост.
Страниците на гравираните кутии бяха направени от единични дъски, в които донякъде бяха направени канали или жлебове. Дъските се нагряваха на пара, за да стане дървото пластично, и се огъваха рязко там, където бяха каналите, така че да се образува ъглите, като последният ъгъл се захващаше с дибли. Близо до долния ръб се изрязваше нут, в който влизаше дъното на кутията. Кутиите бяха непропускливи, особено след като ги напълнеха и дървото набъбнеше. Покриваха ги с отделни капаци и ги използваха за много работи — от готвене до съхраняване.
Кутията го накара да се размисли за брат си и да съжали, че не е с него в този момент преди обвързването. Тонолан бързо бе разбрал техниката на Шарамудои за сгъване и оформяне на дървото. Неговият занаят на правене на копия също използваше топлината и парата за изправяне на прътовете или пък за сгъването им, когато ставаше дума за снегоходки. Мисълта за снегоходките напомни на Джондалар за началото на тяхното Пътешествие и той с носталгична болка се зачуди дали някога ще види отново дома си. Откакто бе облякъл старите си дрехи, се бореше с пристъпите на носталгия, които го обземаха, когато най-малко очакваше, заради някой ярък или горчив спомен. Този път поводът бе гравираният кухненски съд на Серенио.
— Джондалар, изпий си чая. Сигурна съм, че ще ти помогне.
Видя, че е забравил чашата в ръката си, усмихна се и отпи глътка. Вкусът беше приятен — стори му се, че между другите съставки разпознава лайка — а топлината му успокояваше. След малко почувства, че част от напрегнатостта му изтече нанякъде.
— Права си, Серенио. Чувствам по-добре. Не знам какво не наред.
— Не се случва всеки ден брат ти да се обвързва. Съвсем разбираемо е да си малко нервен.
Той пак я прегърна и и я целуна със страст, която го накара да съжали, че ще трябва да тръгне толкова скоро.
— Видим довечера, Серенио — прошепна в ухото и.
— Джондалар, довечера ще има празник в чест на Майката — напомни му тя. — Не мисля, че при толкова много посетители някой от нас трябва да се обвързва предварително. Защо не оставим вечерта да се развие по естествения си начин. Можем да се имаме един друг по всяко време.
— Забравих — каза той и кимна в съгласие, макар по някаква причина да се чувстваше отблъснат. Странно, никога по-рано не бе изпитвал такова чувство. Напротив, досега винаги той самият искаше да бъде сигурен, че ще бъде свободен по време на празниците. Защо се усети наскърбен, когато Серенио го улесни? Импулсивно реши, че ще прекара вечерта с нея, независимо от празника на Майката.
— Джондалар! — влетя пак Дарво. — Изпратиха ме да те извикам. Чакат те — от вълнение, че са му възложили такава важна задача, бе останал без дъх и танцуваше от нетърпение.
— Бързай, Джондалар. Искат да дойдеш.
— Спокойно, Дарво — усмихна се мъжът на хлапето. — Идвам. Няма пропусне свързването на брат ми.
Дарво се усмихна малко стеснително, защото осъзна, че никой не би започнал без Джондалар, ала това не намали нетърпението му. Той изтърча навън. Джондалар си пое дъх и го последва.
При появяването му сред тълпата се надигна глъчка и той се зарадва, като видя двете жени, които го очакваха. Рошарио и Толи го заведоха до малко хълмче близо до страничната стена, където го чакаха останалите. На върха на хълмчето с подаваща се над тълпата глава и рамене стоеше една белокоса фигура, чието лице бе частично скрито зад дървена полумаска със стилизирани птичи черти.
Щом доближи, Тонолан му се усмихна нервно. Джондалар се опита с усмивка да му изрази разбирането си. Ако той бе напрегнат, можеше да си представи как ли се чувства Тонолан и съжаляваше, че обичаите на Шарамудои не им позволяваха да бъдат заедно. Забеляза колко добре стоят дрехите на брат му и изпита остро, пронизващо съжаление. Никои двама души не бяха по-близки от братята по време на тяхното Пътешествие, но сега започваха да следват различни пътеки и Джондалар усети как се отдалечават. За миг го облада неочаквана горест.
Затвори очи и стисна юмруци, за да се овладее. Чуваше гласове от тълпата и му се струваше, че различава отделни думи — „висок“ и „дрехи“. Щом отвори очи, го порази мисълта, че една от причините Тонолан да изглежда толкова добре, е, че дрехите му са изцяло Шамудои.