Формата, конструкцията, изрисуваните или изрязани орнаменти оповестяваха кой е дарителят също тъй явно, както, ако бяха дадени публично, не отделният майстор, който не бе от такова значение, а семейството, групата или Пещерата. По една общоизвестна и общоразбираема система за оценяване дадените и получените подаръци влияеха сериозно на относителния престиж, уважение и статус на различните групи. Без да бъде силова, борбата за общото уважение бе не по-малко оспорвана.
— Тонолан, явно много го ухажват — каза Джетамио, като забеляза групичката млади жени, които се навъртаха край небрежно подпрелия се на едно дърво близо до навеса висок рус мъж.
— Винаги е така. Тия негови големи сини очи карат жените да се събират около него като… пеперуди край огън — рече Тонолан и и помогна да подаде една дъбова кутия с боровинково вино на празнуващите гости. — Не си ли забелязала? Никога ли не те е привличал?
— Ти пръв ми се усмихна — каза тя и доволното му ухилване предизвика у нея чудесна реакция. — Но ми се струва, че ги разбирам. Не са само очите. Той се откроява, особено в тези дрехи. Те му стоят добре. Но не е само това. Мисля, че жените чувстват, че той… търси. Оглежда се за някого. И е тъй отзивчив… чувствителен… висок и така добре сложен. Той наистина е красив. А и в очите му има нещо. Забелязал ли си, че на огъня стават виолетови? — попита тя.
— Мисля, че каза, че не те привлича — рече Тонолан смутен, а тя намигна дяволито.
— Завиждаш ли му? — попита го меко. Тонолан помълча.
— Не. Никога. Не знам защо, тъй като много мъже му завиждат. Погледни го — струва ти се, че всичко му е дадено. Както казваш, е добре сложен, красив, погледни всички тия хубави жени край него. Нещо повече. Има сръчни ръце: той е най-добрият майстор на кремъка, който съм виждал. Главата му работи, макар да не вири нос. Хората го харесват — и мъжете, и жените. Би трябвало да е щастлив, а не е. Трябва да намери някоя като теб, Тамио.
— Не, не като мен, но трябва да намери някоя. Харесвам брат ти, Тонолан. Надявам се, че ще намери това, което търси. Може би някоя от тези жени?
— Едва ли. Виждал съм тази гледка и по-рано. Може би ще се позабавлява с някоя или с няколко, но няма да намери, каквото търси — двамата отсипаха малко вино в мяховете, оставиха другото за веселбарите и тръгнаха към Джондалар.
— Ами Серенио? Изглежда, че той се грижи за нея, а знам, че тя изпитва към него повече, отколкото смее да си признае.
— Грижи се за нея, грижи се и за Дарво. Но… може би за него няма подходящ човек. Може би търси някакъв блян, някоя донии — Тонолан влюбено се усмихна. — Първия път, когато ми се усмихна, те помислих за донии.
— Ние казваме, че духът на Майката става птица. Тя събужда слънцето със Своите песни и докарва пролетта със Себе си от юг. През есента някои птици остават, за да ни напомнят за Нея. Хищните птици, щъркелите, всички птици притежават някои от чертите на Мудо — една върволица бягащи деца пресече пред тях и ги сиря. — Малките деца не обичат птиците, особено, ако са непослушни. Мислят си, че Майката ги наблюдава и знае всичко. Някои майки им говорят така. Чувала съм за възрастни хора, които са си признавали разни лоши деяния при вида на някои птици. Други пък разправят, че Тя ще те заведе вкъщи, ако се изгубиш.
— Ние казваме, че духът на Майката става донии, лети с вятъра. Може би Тя изглежда като птица. Никога не съм мисли за това по-рано — рече той и и стисна ръката. После я погледна и изпълнен с любов и прошепна с дрезгав от вълнение глас:
— Никога не съм мислил, че ще те намеря — опита се да прегърне раменете и, но усети, че китката му е вързана за нейната и се намръщи. — Радвам се, че завързахме възела, но кога ще го разрежем? Искам да те прегърна, Тамио.
— Може би идеята е да разберем, че можем да бъдем обвързани прекалено здраво — се засмя тя. — Скоро ще можем да напуснем празненството. Хайде да занесем на брат ти малко вино, докато още има.
— Може би няма да иска. Пиенето го забавлява, но не пие много. Не обича да губи контрола си, да прави глупости.
Щом излезнаха от сянката на навеса, изведнъж ги забелязаха.
— Ето ви и вас! Исках да ти пожелая щастие, Джетамио — каза една млада жена. Тя беше Рамудои от друга Пещера, млада и жизнена. — Ти си такава късметлийка, при нас никога не идват да презимуват хубави чужденци — тя насочи това, което мислеше, че е неотразима усмивка към високия мъж, ала изумителните му очи гледаха друга млада жена.
— Права си. Късметлийка съм — каза Джетамио и се усмихна размекващо на другаря си.
Младата жена погледна Тонолан и сподави една въздишка.