Но най-прекрасните фъшкии бяха на Уини. Когато за пръв път откри купчината сухи изпражнения, които Айла използваше като гориво, той не можеше да се насити. Влачеше ги из пещерата, търкаляше се в тях, играеше си с тях и цял се зарови вътре. Когато Уини влезе в пещерата, тя надуши върху него собствената си миризма. Това сякаш я накара да го усеща като част от себе си. От този момент нататък у нея изчезна всяка следа на нервност, свързана с младото лъвче, и тя го прие като своя собствена грижа. Насочваше го, пазеше го и ако и той понякога да реагираше по озадачаващ начин, това не намаляваше нейното внимание и грижа.
През това лято Айла беше по-щастлива, отколкото когато и да било от напускането на Клана. Уини и беше добра компания и повече от приятел. Айла не знаеше какво би правила без нея през дългата самотна зима. Но пристигането на лъвчето в нейната кошара донесе ново измерение. Лъвчето донесе смеха. Между игривия малчуган и пазещия го кон винаги се случваше нещо забавно.
Един топъл слънчев ден в средата на лятото тя беше на ливадата и наблюдаваше как малчуганът и конят играят нова игра. Те се преследваха един друг в широк кръг. Отначало младият лъв се забавяше точно толкова, колкото Уини да го настигне, сетне се втурваше напред, а тя се забавяше, докато той не изминеше целия кръг и не я настигнеше. На свой ред Уини спринтираше напред, а той намаляваше скоростта си, докато тя не го настигнеше. Айла реши, че никога не е виждала по-забавно нещо. Смя се, докато не се срути към едно дърво, държейки се за стомаха.
Щом смехът и затихна, по някаква причина тя се замисли за самата себе си. Какъв беше този звук, който издаваше, когато нещо и се видеше забавно? Защо го правеше? Беше толкова лесно да го издава, когато наоколо нямаше кой да и напомня, че не е прилично. Защо не беше прилично? Не можеше да си спомни да е видяла когото и да е от Клана да се усмихва или смее с изключение на сина си. Въпреки това те разбираха хумора, забавните истории предизвикваха утвърдителни кимания и израз на задоволство, който проличаваше най-вече в очите. Сети се, че хората от Клана всъщност правеха една гримаса, която донякъде напомняше нейната усмивка. Но тя изразяваше нервен страх или заплаха, а не изпитваното от нея удоволствие.
Но ако смехът я караше да се чувства толкова добре и излизаше толкова лесно, как би могъл да бъде нещо лошо? Дали другите като нея се смееха? Другите. Топлото и щастливо усещане се изпари. Не обичаше да мисли за Другите. Това и напомняше, че е престанала да ги търси и я изпълваше със смесени чувства. Иза и бе казала да ги намери и че животът в самота може да бъде опасен. Ако се разболееше или нещо и се случеше, кой щеше да и помогне?
А тя бе тъй щастлива в долината със своето животинско Семейство. Уини и Бебчо не я поглеждаха неодобрително, когато тя се забравяше и се затичаше. Никога не и казваха да не се усмихва или да не плаче, или какво може да ловува, или кога, или с какво оръжие. Тя можеше да избира сама, а това я караше да се чувства свободна. Не взимаше предвид, че времето, което и бе нужно, за да обезпечи физическите си нужди от храна, топлина и укритие, ограничава свободата и и че това отнема повечето от усилията и. Точно обратното. Това и даваше увереност, че може и сама да се справи.
С времето, особено, откакто бе дошъл Бебчо, мъката, която изпитваше за обичните хора, я напусна. Празнотата, нуждата и от човешки контакти представляваше такава постоянна болка, че изглеждаше нормална. Всичко, което я отслабваше, бе радостно събитие, а двете животни изминаха дълъг път, за да запълнят празнотата. Тя обичаше да си мисли, че се е устроила както някога, когато беше малко момиче, с Иза и Креб, като се изключи, че те с Уини се грижеха за Бебчо. И колчем лъвчето увиеше лапите си с прибрани нокти около нея, когато тя го гушнеше нощем, тя почти можеше да си въобрази, че това е Дърк.
Нямаше желание да напусне и да търси непознатите Други. Другите с техните непознати обичаи и ограничения. Другите, който можеха да и отнемат смеха. Няма да могат, рече си тя. Няма да живея отново с никого, който няма да ми разрешава да се смея.
Животните се бяха уморили от играта. Уини пасеше, а Бебчо, задъхан, си почиваше наблизо с провесен език. Айла свирна и Уини и лъвът тръгнаха след нея.
— Трябва да ида на лов, Уини — махна тя. — Този лъв яде толкова много и расте такъв голям.