Ако той все още живееше със стадото, никой възрастен не би позволил да му се пречка между него и жертвата.
Всеки подобен опит незабавно би бил спрян с убийствен замах. При цялата си бързина лъвовете бяха само спринтьори, докато техните жертви бяха бегачи на дълго разстояние. Ако лъвовете не успееха да убият плячката в началото на нападението си, имаше голям шанс да я изпуснат изобщо. Не можеха да позволят на едно лъвче да развива ловните си умения другояче, освен на игра, докато то почти не пораснеше.
Но Айла беше човек. Тя не притежаваше скоростта нито на жертвата, нито на хищника, нямаше големи нокти и зъби. Нейното оръжие беше мозъкът и. С него тя изобретяваше начини да преодолее липсата на естествени ловни дадености. Капанът, който позволяваше на по-бавния и по-слаб човек да ловува, даде и на лъвчето възможност да опита. Когато Айла пристигна задъхана, онаграта се беше ококорила от страх, заловена в една яма с малко пещерно лъвче, което гризеше врата и, опитвайки се да я захапе смъртоносно с бебешките си зъби. Жената приключи борбата на животното със сигурен удар с копието си. С увисналото на нея лъвче — острите му малки зъби бяха продупчили кожата и — онаграта се свлече на земята. Бебчо я пусна едва когато тя престана да шава. Усмивката на Айла беше майчина усмивка на гордост и одобрение и застанал върху едно много по-голямо от самия него животно, изпълнен с гордост и убеден, че той го е убил, пещерният лъв се опита да изреве. Сетне Айла скочи в ямата при него и го избута настрани.
— Махай се, Бебчо. Трябва да завържа това въже около врата му, та Уини да може да го издърпа навън.
Когато конят напъна ремъците и задърпа онаграта от ямата, лъвчето се превърна във вързоп от нервна енергия. Бебчо скачаше и изскачаше от дупката и когато най-накрая онаграта беше напълно извлечена, скочи връз нея и пак отскочи. Сам не знаеше какво да прави със себе си. Обикновено лъвът, който убиеше жертвата, първи получаваше дял, само че не лъвчетата бяха тези, които убиваха. По обичайния ред на старшинство те бяха последни.
Айла натисна онаграта, за да направи коремен разрез. Разрезът започваше от ануса и свършваше до гърлото. Един лъв би разкъсал животното по същия начин, начевайки с меката коремна област Под лакомия поглед на Бебчо Айла разряза долната част, а сетне се обърна и обкрачи животното, за да довърши разреза.
Бебчо не можеше да чака повече. Той се гмурна в зейналата коремна кухина и докопа кървавите вътрешности, които напираха да излезнат. Острите му като игли зъби продупчиха меките вътрешни тъкани и успяха да захванат нещо. Той го стисна по-здраво и го дръпна назад, сякаш това бе дърпане на въже.
Айла довърши разреза, обърна се и усети как смехът и напира отвътре. Тя се тресеше от веселие, докато по бузите и не потекоха сълзи. Бебчо бе докопал едно черво, но за негова изненада, като се задърпа назад, то не му оказа съпротива, а продължи да излиза. Той продължила дърпа разтревожен, докато опъна дълго въже от разгънатите черва, а видът му бе тъй забавен, че Айла не можа да се сдържи. Тя падна на земята и се хвана за корема в напразен опит да възвърне достойнството си.
Понеже не разбираше какво прави жената на земята, лъвчето дойде да проучи. Като я доближи, тя му се ухили, хвана главата му и потри буза в козината му. После го потърка зад ушите и край леко окървавените челюсти, докато той лижеше ръцете и и се извиваше в скута и. Намери двата и пръста и като натискаше бедрото и ту с единия, ту с другия преден крак, ги засмука, издавайки дълбоко гърлено ръмжене…
Не знам какво те доведе, Бебчо, помисли Айла, но така се радвам, че си тук.
14
Към есента пещерният лъв стана по-голям от възрастен вълк и тантурестият му вид бе заменен с мускулести длъгнести крака. Но въпреки големината му, той все още беше бебе и Айла често си спечелваше някоя драскотина или синявица от неговата игривост. Тя никога не го удари — той беше бебе, обаче го смъмряше с жеста за „Престани, Бебчо!“, отблъскваше го настрани и, докато си тръгваше, добавяше: „Стига толкова, ти си много груб!“
Това се оказваше достатъчно, за да накара разкаялия се малчуган да тръгне след нея, правейки жестове на подчинение, каквито членовете на стадото правеха към тези, които ги превъзхождаха по сила. Тя не можеше да устои и щастливата веселба, която следваше нейната прошка, бе винаги по-сдържана. Преди да подскочи и да постави лапите си на раменете и за да я катурне и да я събори на земята, той прибираше ноктите си така, че да може да я обхване с предните си лапи. Тя го прегръщаше на свой ред и въпреки че той оголваше зъби, когато налапваше рамото или ръката и, както някой ден щеше да хапе женската, с която се съешава, бе внимателен и нито веднъж не нарани кожата и.