Пещерните лъвове, които бродеха из степите на тази набраздена от ледниците земя, живееха в среда, идеална за начина на ловуване, към който бяха най-добре пригодени. Това бе един тревист континент, препълнен с изобилна и разнообразна плячка. Много от животните бяха огромни: бизонът и говедото — един път и половина по-големи от по-късните си роднини, гигантският елен с триметровите рога, косматите мамути и носорози. Имаше подходящи условия поне едно месоядно да се развие до такава големина, че да бъде в състояние да убива тези огромни животни. Пещерният лъв бе запълнил тази ниша и то превъзходно. В сравнение с него лъвовете от по-късните поколения бяха наполовина и миниатюрни. Пещерният лъв бе най-голямата съществувала някога котка.
Бебчо бе превъзходен екземпляр от този съвършен хищник — огромен, мощен, с лъщяща от младежко здраве и сила кожа — и съвършено отстъпчив към приятното почесване на младата жена. Ако решеше да я атакува, тя би била беззащитна, но въпреки това тя не мислеше за него като за опасен. Той не бе по-заплашителен от едно твърде порасло коте и точно това бе нейната защита.
Контролът и над него бе несъзнателен и той го бе приел при тези условия. Като повдигаше и въртеше настрани глава, за да и покаже къде да го почеше, Бебчо се подчиняваше на чувствения екстаз от чесането, а тя му се наслаждаваше заради самия него. Стъпи върху камъка, за да достигне другата му страна и тъкмо се приведе над гърба му, когато я споходи една мисъл. Тя даже не спря да я обмисли, просто го обкрачи и го яхна както по-рано често бе правила с Уини. Беше неочаквано, но ръцете около врата му бяха познати, а теглото и беше пренебрежимо. За известно време никой от двамата не помръдна. При съвместния им лов Айла бе преработила сигнала си от хвърлянето на камък с прашката до едно движение на ръката и изречената на глас дума за „Тръгвай!“. Щом си помисли за това, тя без колебание направи сигнала и извика думата.
Той подскочи напред и тя се залови за гривата му, чувствайки как мускулите му се свиват под нея. С жилавата си котешка грация той се понесе по долината с жената на гърба си. Тя примижа от вятъра, който биеше в лицето и. Зад нея кръжаха измъкналите се от плитките и коси. Бе загубила контрола. Не можеше да направлява Бебчо, както бе направлявала Уини — отиваше там, където той я отвеждаше, и отиваше с готовност, чувствайки се по-жива, отколкото когато и да било.
Бързият изблик на скорост бе краткотраен — какъвто бе даже и при атака. Той забави ход, направи широк кръг и тръгна с големи крачки към пещерата. Все още с жената на гърба си изкачи стръмната пътека и спря пред нейното място в пещерата. Тя се плъзна долу и, като не знаеше друг начин да изрази дълбоките си безименни емоции, които изпитваше, го прегърна. Когато го пусна, той махна с опашка и се насочи към дъното на пещерата. Намери любимото си място, протегна се и много бързо заспа.
Тя го наблюдаваше с усмивка. Даде ми да пояздя и приключи за деня, така ли? Бебчо, след това можеш да спиш колкото си искаш.
Към края на лятото ловните отсъствия на Бебчо се удължиха. Първия път, когато той изчезна за повече от един ден, Айла не бе на себе си от тревога и така се изтормози, че втората нощ не можа да заспи. Когато най-подир на следващата сутрин той се появи, тя бе също тъй уморена и мърлява като него. Той не донесе плячка и когато тя му даде сушено месо от натрупаните запаси, впи зъби в него, макар обикновено да си играеше с крехките ивици. Колкото и да бе уморена, тя излезе с прашката и се върна с два заека. Той се пробуди, въпреки изтощението си, изтича до входа, за да я приветства, и отмъкна единия заек в дъното на пещерата. Тя занесе другия до огъня и отиде до спалното си място.
Когато Бебчо изчезна за три дни, тя не се разтревожи толкова, но с минаването на пустите дни на сърцето и натежа. Той се върна с рани и драскотини и тя разбра, че е влизал в схватка с други лъвове. Тя подозираше, че е достатъчно узрял да се усеща за женските. За разлика от кобилите, лъвиците нямаха специален сезон. Те можеха да се разгонят по всяко време на годината.