Не бе трудно да намери следата. Откъртеният ръб на една пукнатина, където едно копито се бе подхлъзнало, когато конете бяха напуснали калното място, току-що падналият и още неполепнал прах, превитата трева — всичко сочеше накъде са потеглили конете. Айла тръгна по следата, затаила дъх от вълнение. Даже и спокойният въздух сякаш сдържаше дъха си в очакване. Беше минало толкова време, дали Уини я помнеше? Щеше да и бъде достатъчно да разбере, че още е жива.
Стадото бе много по-далеч, отколкото тя се мислеше. Нещо ги бе подгонило и ги бе накарало да препускат в галоп през равнината. Чу ръмжене и боричкане, преди да се натъкне на гуляещата глутница вълци, и щеше да е по-добре да се върне обратно. Но тя трябваше да се приближи, за да се увери, че падналото животно не е Уини. Видът на червеникавокафявата кожа я успокои, но тя имаше същия необичаен цвят като на жребеца и Айла бе сигурна, че конят е от същото стадо.
Докато вървеше по следата, си мислеше за бродещите на воля коне и колко уязвими са те на атаките. Уини беше млада и здрава, но всичко можеше да се случи. Тя искаше да отведе младата кобила обратно със себе си.
Преди накрая да зърне конете, бе станало почти пладне. Те бяха още нервни от гонитбата, а Айла идваше откъм вятъра. Щом я подушиха, тръгнаха отново. Младата жена трябваше да ги заобиколи отдалеко, за да ги приближи срещу вятъра. Щом наближи достатъчно, за да може да различи отделните коне, откри Уини и сърцето и заби. Преглътна с мъка няколко пъти, опитвайки се да задържи сълзите, които напираха да бликнат.
Тя изглежда здрава, помисли Айла. Дебела. Не, не е дебела. Мисля, че е бременна! О, Уини, колко е чудесно. Айла бе тъй доволна, че трудно се сдържаше. Накрая не можа да издържи — трябваше да види дали конят я помни. Тя свирна.
Уини моментално вдигна глава и погледна към Айла. Жената свирна повторно и конят тръгна към нея. Айла не можеше да чака, затича се да срещне сламеножълтия кон. Изведнъж една бежова кобила се втурна между тях и като хапеше задницата на Уини, я подкара обратно. Сетне кобилата-водачка заобиколи стадото и го поведе надалеч от непознатата и вероятно опасна жена.
Айла бе сломена. Не можеше да продължи да следва стадото. Беше вече много по-далеч от долината, отколкото бе планирала, а конете можеха да се движат много по-бързо от нея. Ако искаше да се върне преди смрачаване, трябваше да побърза. Подсвирна още веднъж — силно и продължително — но знаеше, че е твърде късно. Обърна се обезсърчена, придърпа кожената си наметка по-високо около раменете си и приведе глава срещу студения вятър.
Бе така потисната, че не обръщаше внимание на нищо, освен на своята мъка и разочарование. Сепна се от предупредително изръмжаване. Бе се натъкнала на вълчата глутница — муцуни, омазани с кръв, пируващи с червеникавокафявия кон.
По-добре да внимавам къде вървя, помисли си и отстъпи назад. Грешката беше моя. Ако не бях толкова нетърпелива, може би тази кобила нямаше да отведе стадото от мен. Докато заобикаляше, пак погледна падналото животно. За кон цветът е твърде тъмен. Изглежда кафяв като жребеца от стадото на Уини. Взря се по-внимателно. Видът и очертанията на главата и окраската на коня я накараха да потръпне. Това беше червеникавокафявият жребец! Как би могъл един жребец в разцвета на силите си да стане плячка на вълците? Препънатият под ненормален ъгъл преден крак и даде отговора. Даже и един великолепен млад мъжкар може да си счупи крака, когато препуска по коварната почва. Една дълбока пукнатина в сухата земя бе позволила на вълците да опитат вкуса на якия жребец. Айла поклати глава. Много лошо, помисли. Пред него имаше още много хубави години. Като обърна гръб на вълците, забеляза опасността, която грозеше нея самата.
Тъй ясното сутринта небе, сега представляваше съсирена маса от зловещи облаци. Високото налягане, което бе задържало зимата, сега бе отстъпило и на негово място се бе втурнал изчакващият студен фронт. Вятърът превиваше сухата трева и отвяваше парченца от нея. Температурата бързо падаше. Подушваше, че се задава сняг, а бе далеч от пещерата. Огледа се наоколо, притисна вещите си и побягна. За да се прибере, преди да се развихри бурята, се искаше бягане, което си заслужава гледането.