Тя обаче нямаше никакви шансове. Бе на повече от половин ден бързо ходене от долината, а зимата се бе задържала твърде много. Докато стигне сухия поток, започнаха да се сипят големи влажни снежинки. Щом вятърът пак се усили, те се превърнаха в проникващи ледени игли, а след това в по-сухи песъчинки, носени от истинска виелица.
Върху стабилната основа на влажния сняг се вдигаха преспи. Кръжащите ветрове, породени от все още боричкащите се течения на изместващите се въздушни потоци, я блъскаха ту в една посока, ту в друга.
Знаеше, че единствената и надежда е да продължи да върви, но не бе сигурна, че върви, накъдето трябва. Очертанията на характерните ориентири бяха замазани. Спря и се опита да разбере къде се намира, опитвайки се да контролира надигащата се паника. Колко глупаво беше да тръгне без кожата си. Можеше да вземе в кошницата навеса си, така поне щеше да има укритие. Ушите и замръзнаха, краката и станаха безчувствени, зъбите и тракаха. Беше премръзнала. Чуваше как свири вятърът.
Ослуша се. Това май не беше вятърът? Ето пак. Събра длани около устата си, свирна с все сила и се заслуша.
Високото пискливо конско цвилене прозвуча от по-близо. Свирна още веднъж и когато контурите на жълтия кон се очертаха като призрак в бурята, Айла побягна към него със сълзи, които замръзваха на лицето и.
— Уини, Уини, о, Уини! — крещеше тя отново и отново името на коня, увила с ръце яката шия и заровила лице в рунтавата зимна козина. Сетне се качи на гърба на кобилата и се приведе към врата и, за да получи колкото може повече топлинка.
Уини последва инстинкта си и се насочи към пещерата. Беше се насочила натам. Неочакваната смърт на жребеца бе разкъсала стадото. Водещата кобила го бе задържала заедно, защото знаеше, че може да се намери друг жребец. Може би щеше да задържи и жълтия кон, ако не бе познатото подсвиркване и спомена за жената и сигурността. За една кобила, която не бе отрасла в стадо, конят-водач имаше по малко влияние. Щом бурята се разрази, Уини си спомни, пещерата предлагаше укритие от яростните ветрове и заслепяващия сняг, и обичта на жената. Докато стигнат пещерата, Айла се разтрепери така, че едва успя да запали огъня. Сетне не се сви близо до него, а награби спалните си кожи, занесе ги към мястото на Уини и се сви до топлия кон.
През следващите няколко дни не можа да се нарадва на връщането на любимия си приятел. Събуждаше се в треска с дълбока раздираща кашлица. Живееше само на горещи лечебни чайове, когато можеше да се сети да стане и да си ги приготви. Уини бе спасила живота и, но не можеше да стори нищо, за да и помогне да преодолее пневмонията.
Повечето време беше слаба и в унес, но излезе от него, когато настъпи сблъсъкът при връщането на Бебчо в пещерата. Бе скочил от степите отгоре, но се бе спрял на входа от звънтящото предизвикателство на Уини. Уплашеният и писък проникна в ступора на Айла. Тя видя, че в гнева си конят дръпна уши назад, а сетне от уплаха ги насочи напред, танцувайки нервно, а пещерният лъв се приготвя за скок с оголени зъби и ниско гърлено ръмжене. Тя изскочи от леглото и се втурна между хищника и плячката.
— Спри, Бебчо! Уини се плаши. Ти трябва да се радваш, че се е върнала — Айла се обърна към коня. — Уини! Това е просто Бебчо. Няма защо да се боиш от него. И двамата престанете веднага — смъмри ги тя. Вярваше, че няма опасност — и двете животни бяха израсли заедно в пещерата, и двете бяха свои.
Миризмите в пещерата бяха познати и на двамата, особено миризмата на жената. Бебчо се хвърли да приветства Айла и да се потърка в нея, а Уини пристъпи напред, за да извоюва с муцуната си своя дял от вниманието. После кобилата изцвили — не от страх или гняв, а по начина, който използваше за бебето лъв, за което се бе грижила, и пещерният лъв позна гувернантката си.
— Казах ти, че това е просто Бебчо — рече Айла на коня и се задави в кашлица.
Като разръчка огъня, Айла посегна за мяха с вода и откри, че е празен. Уви около себе си кожата за спане, излезе и загреба една купа сняг. Докато чакаше водата да заври, се опитваше да сдържа дълбоките спазми от гърдите, които деряха гърлото и. Накрая с помощта на настойка от корени на бял оман и кора от дива череша кашлицата и се успокои и тя се върна в леглото. Бебчо се бе настанил удобно в дъното, а Уини си почиваше на своето място до стената.