— Защо нея, Джондалар? Защо Майката взе точно нея? Тя имаше толкова малко, беше изстрадала толкова много. Толкоз много ли искаше? Едно дете? Някой от собствената и плът и кръв?
— Не зная, Тонолан. Дори и Зеландони не би могъл да ти отговори.
— Защо по тоя начин? Защо с такива болки? — Тонолан спря пред брат си и се обърна към него. — Тя едва ме позна, като се върнах. Болеше я, Джондалар. Видях го в очите и. Защо трябваше да умре?
— Никой не знае защо Майката дава живота и после си го взима.
— Майката! Майката! Нея не я интересува. Джетамио я почиташе, аз я почитах. Какво значение е имало? Пак взе Джетамио. Мразя Майката! — и той закрачи отново.
— Джондалар — викна Рошарио от прага, защото се колебаеше дали да влезе.
Джондалар излезе навън.
— Какво има?
— Шамуд направи разрез, за да извади, бебето, след като тя — Рошарио примигна, за да прогони една сълза. — Мислеше, че може да успее да го спаси — понякога се получава. Беше твърде късно, но то беше момче. Не зная дали ще искаш да му кажеш.
— Благодаря ти, Рошарио.
Виждаше, че е страдала. Джетамио и беше като дъщеря. Рошарио я бе отгледала, бе се грижила за нея по време на парализиращата болест и бе седяла с нея от началото до агонизиращия край на тъй злочестото раждане. Изведнъж Тонолан се промъкна покрай тях, натъкми стария си самар и се насочи към пътечката около стената.
— Не мисля, че сега му е времето. Ще му кажа по-късно — рече Джондалар и се затича след брат си.
— Къде отиваш? — попита, като го настигна.
— Тръгвам си. Не трябваше изобщо да оставам. Не съм стигнал края на моето Пътешествие.
— Не можеш да си тръгнеш точно сега — каза Джондалар и сложи ръка на рамото му да го спре. Тонолан яростно я отблъсна.
— Защо да не мога? Какво може да ме задържи тук? — проплака Тонолан.
Джондалар пак го възпря, завъртя го към себе си и видя насреща си едно тъй издълбано от мъката лице, че едва го позна. Болката бе толкова силна, че опари собствената му душа. Понякога бе завиждал на Тонолановата радост и на любовта му към Джетамио и се бе чудил какво у него самия не е наред, та му пречи да се влюби така. Дали си струваше? Струваше ли си любовта такова страдание? Тази горчива безутешност?
— Можеш ли да оставиш Джетамио и нейния син да бъдат погребани без теб?
— Нейния син? Откъде знаеш, че е бил син?
— Шамуд го е извадил. Мислел е, че може да спаси поне детето, но е било твърде късно.
— Не искам да виждам сина, който я е убил.
— Тонолан. Тонолан. Тя се молеше да бъде благословена. Искаше да забременее и беше толкова щастлива от това. Би ли желал да и отнемеш това щастие? Нима би предпочел тя да живее дълго в мъка? Без дете и без надежда, че някога ще има? Тя имаше и любов, и щастие първо, като се свърза с теб, после, когато Майката я благослови. Беше за малко, но тя ми каза, че е по-щастлива, отколкото си е мислела, че е възможно. Каза, че нищо не я радва повече от теб и съзнанието, че носи дете. Твоето дете, така казваше тя, Тонолан. Детето на твоя дух. Може би Майката е знаела, че е трябвало да избере или едното, или другото и е избрала да и даде радостта.
— Джондалар, тя даже не ме позна — гласът на Тонолан секна.
— Шамуд и е дал нещо накрая, Тонолан. Не е имало надежда, че ще успее да роди, но поне не е страдала толкова много. Знаела е, че си при нея.
— Майката ми взе всичко, когато взе Джетамио. Бях изпълнен от любов, Джондалар, а сега съм празен. Нищо не ми е останало. Как е възможно да е умряла? — Тонолан залитна. Джондалар протегна ръце, хвана го, когато той се срути, и го притисна към рамото си, за да му изплаче отчаянието си.
— Защо да не се върнем у дома, Тонолан? Ако тръгнем сега, до зимата ще успеем да стигнем до ледника и следващата пролет ще се приберем. Защо искаш да вървим на изток? — в гласа на Джондалар имаше скрито желание.
— Ти си върви вкъщи, Джондалар. Отдавна трябваше да си идеш. Винаги съм смятал, че ти си и винаги ще си останеш Зеландонии. Аз отивам на изток.
— Ти каза, че се каниш да направиш Пътешествие до края на Великата река майка. Като стигнеш Бераново море, какво ще правиш?
— Кой знае? Може би ще обиколя морето. Може би ще тръгна на север и ще ловя мамути с хората на Толи. Мамутои казват, че далеч на изток има друга планинска верига. За мен „вкъщи“ не означава нищо, Джондалар. Предпочитам да потърся нещо ново. Време е да поемем различни пътища, Братко. Ти тръгни на запад, аз ще тръгна на изток.
— Ако не искаш да се върнеш, защо не останеш тук?
— Да, защо просто не останеш тук, Тонолан? — каза присъединилият се към тях Доландо. — И ти също, Джондалар. Шамудои или Рамудои, няма значение. Вие сте от Пещерата. Имате семейство и приятели тук. Ще съжаляваме, ако някой от вас напусне.