— Май няма да продължи много. Ако можеш да изгребваш, мисля, че ще успеем — отвърна Джондалар, борейки се с бушуващата вода.
Лошото време отстъпи и макар облаците още да изглеждаха заплашителни, те минаха през цялото ждрело без друг инцидент.
Сякаш отпускайки се след махането на някой стегнат колан, набъбналата кална река се разстла, щом стигна равнините. Започнаха да се появяват ръкави около острови, обрасли с върбалак и тръстика — места за гнездене на жеравите и чаплите, прелитащите патици и гъски и за множество други птици.
Първата нощ си направиха бивак на плоската тревиста прерия на левия бряг. Подножието на алпийските върхове се бе отдръпнало от речния бряг, но заоблените планини отдясно придържаха Великата майка река в насочения и на изток курс.
Джондалар и Тонолан влязоха в ритъма на пътуването тъй бързо като че изобщо не бяха спирали през тези години, които изкараха с Шарамудои. Но вече не бе същото. Бе изчезнало безгрижното усещане за приключение, търсенето на онова, което е скрито зад завоя, само заради простата радост от откритието. Вместо това желанието на Тонолан да продължава бе придобило окраската на отчаянието.
Веднъж Джондалар се опита да уговори брат си да обърнат обратно, но желанието му доведе само до яростен спор. Той не повдигна въпроса втори път. Говореха си само да обменят необходимата информация. Джондалар можеше само да се надява, че времето ще уталожи мъката на Тонолан и че някой ден той ще реши да се върне у дома и пак да заживее живота си. Дотогава бе твърдо решил да бъде до него.
С малката еднодръвка двамата братя пътуваха много по-бързо по реката, отколкото, ако вървяха по брега. Носени от течението, те напредваха бързо и с лекота. Както бе казал Карлоно, щом стигна преградата от древни планински основи, много по-стари от сравнително новите планини, край които течеше, реката сви на север. Макар и да бяха сравнени със земята от преклонната си възраст, те се препречваха между реката и вътрешното море, което тя се стремеше да стигне.
Неудържима, реката търсеше друг път. Нейната стратегия за заобикаляне от север даваше плод, но не преди — там, където правеше последния си завой на изток — още една голяма река да надари претоварената Майка с водите и наносите си. Когато пътят и вече бе окончателно разчистен, тя не можеше да се придържа само към едно русло. Макар да трябваше да измине още много километри, във ветрилообразната делта тя отново се раздели на множество канали.
Делтата представляваше плетеница от плаващи пясъци, солени блата и несигурни малки острови. Някои от напоените островчета се задържаха на едно място за няколко години — достатъчно време някои малки дръвчета да изпратят надолу несигурните си корени, за да бъдат отмити при рязката промяна на пролетното наводнение или от ерозиращата филтрация. Четири основни ръкава — в зависимост от сезона и случайността — намираха път към морето, но техните русла не бяха постоянни. Без никаква видима причина водата внезапно свърваше от дълбоко врязаното си корито по нов път, като изскубваше храсталака и оставяше след себе си впадина от мек влажен пясък, през която се изцеждаше водата.
Великата майка река — две хиляди и петстотин километра и два покрити с глетчери планински масива вода — бе почти до целта си. Ала делтата със своите стотици квадратни километри тиня, наноси, пясък и вода, бе най-опасният участък от цялата река.
Като се следваше най-дълбокия от левите ръкави, реката не бе трудна за навигация. Течението понесе малката еднодръвка по широкия северен завой и дори последният голям приток само ги изтласка към талвега. Но братята не очакваха, че тя толкова скоро ще се раздели на ръкави. Преди да се усетят, бяха повлечени в средния канал.
Джондалар бе натрупал значително умение в управлението на малкия съд, а и Тонолан можеше да се оправя с него, но способностите им бяха далеч от майсторлъка на лодкарите Рамудои. Опитаха се да завият с еднодръвката, да се върнат назад срещу течението и да влязат в правилния ръкав. Щяха да направят по-добре просто да започнат да гребат в обратната посока — очертанията на кърмата не се различаваха особено от очертанията на носа — но не помислиха за това.
Бяха застанали напряко на течението и Джондалар крещеше на Тонолан как да насочи лодката с носа нагоре, а търпението на Тонолан бе на изчерпване. Един голям ствол с развита коренова система — тежък, просмукан с вода и полупотънал във водата — се носеше надолу по реката и разперените му корени се закачаха във всичко, което им се изпречеше. Двамата мъже го видяха прекалено късно.
С раздиращ звук назъбеният край на огромното дърво, крехко и почерняло там, където нявга го бе ударила светкавица, удари странично тънкостенната еднодръвка. Водата нахлу през пробитата в борда дупка и бързо потопи малкото кану. Опасно стърчащият дънер се понесе към тях. Един дълъг корен точно под повърхността на водата мушна Джондалар в ребрата и му изкара въздуха, а втори едва не извади окото на Тонолан, като остави дълга рязка по бузата му.