— Ти не разбираш, В това ние се различаваме. Деветата пещера на Зеландонии е твоят дом и винаги ще бъде. Моят дом е там, където аз пожелая да го устроя. Аз съм също толкова Шарамудои, колкото някога бях Зеландонии. Аз просто напуснах моята Пещера и хората, които обичах колкото моето семейство Зеландонии. Това не значи, че не се чудя дали Джохаран има още деца в огнището си, дали Фолара е израснала толкова хубава, колкото си знаех, че ще стане. Бих желал да разкажа на Уиломар за нашето Пътешествие и да разбера той къде смята да отиде сега. Още помня колко бях развълнуван, когато се върна от едно пътуване. Бих слушал неговите разкази и бих жадувал за пътешествия. Помниш ли как винаги носеше по нещо за всекиго? За мен, за Фолара, а също и за теб. И винаги нещо красиво за Мама. Когато се върнеш, Джондалар, занеси и нещо красиво.
Изреждането на познатите имена изпълни Джондалар с горчиви спомени.
— Защо ти не и занесеш нещо красиво, Тонолан? Не мислиш ли, че Мама иска пак да те види?
— Мама знаеше, че няма да се върна. Когато тръгвахме, тя каза: „Щастливо пътуване“, а не „Докато се върнете“. Не аз, а ти трябва да си я разстроил, може би повече, отколкото си разстроил Марона.
— Защо заради мен ще се разстройва повече, отколкото заради теб?
— Аз съм син на Уиломаровото огнище. Мисля, че тя знаеше, че аз ще бъда пътешественик. Може би не и е харесвало, но го разбираше. Тя разбираше всичките си синове, точно затова направи Джохаран водач след себе си. Тя знае, че Джондалар е Зеландонии. Ако правеше Пътешествие сам, щеше да знае, че ще се върнеш, ала ти тръгна с мен, а аз нямах намерение да се връщам. Когато тръгвах, не го знаех, но мисля, че тя го е знаела. Тя би искала ти да се върнеш, ти си син на Даланаровото огнище.
— Има ли някаква разлика? Те отдавна бяха разсекли възела. Когато се срещат на Летните събирания, са просто приятели.
— Сега може да са просто приятели, но хората още говорят за Мартона и Даланар. Любовта им трябва да е била много специална, за да я помнят тъй дълго, а ти си всичко, което може да и напомня за нея, синът, роден в неговото огнище. И от неговия дух. Всички знаят това, ти му приличаш толкова много. Ти трябва да се върнеш. Мястото ти е там. Тя го знаеше и ти го знаеш. Обещай ми, Братко, че някой ден ще се върнеш.
Джондалар се смути от молбата. Независимо дали щеше да продължи да пътува с брат си или щеше да реши да се върне без него, щеше да се откаже от повече, отколкото бе склонен да загуби. Докато още не се бе решил в полза на едното, чувстваше, че все още може да има и двете. Обещанието да се върне предполагаше, че брат му няма да е с него.
— Обещай ми, Джондалар.
Можеше ли да възрази нещо смислено?
— Обещавам — с нежелание се подчини той. — Ще се върна у дома, някой ден.
В края на краищата, Големи братко — усмихна се Тонолан, — някой ще трябва да разкаже, че сме стигнали до края на Великата майка река. Аз няма да съм там, така че ти трябва да бъдеш.
— Защо да не си там? Можеш да се върнеш с мен.
— Мисля, че Майката щеше да ме вземе на реката, ако ти не и се бе примолил. Зная, че не мога да те накарам да разбереш, но знам, че Тя скоро ще дойде за мен, и искам да вървя.
— Да не смяташ да се опиташ да те убият?
— Не, Големи братко — усмихна се Тонолан. — Няма защо да се опитвам. Просто знам, че Майката ще дойде. Искам да знаеш, че съм готов.
Джондалар усети, че нещо вътре в него се свива. След злополуката с движещите се пясъци Тонолан бе придобил фаталистична увереност, че скоро ще умре. Усмихваше се, но това не бе предишната му усмивка. Джондалар предпочиташе гнева му пред това спокойно приемане. В него нямаше отпор, желание да живее.
— Не мислиш ли, че дължим нещо на Бреси и на Върбовия лагер? Те ни дадоха храна, дрехи, оръжия, всичко. Да не искаш да ги вземем и да не предложим нищо в замяна? — Джондалар искаше да разгневи брат си, да разбере, че все нещо е останало. Чувстваше, че е бил изигран да даде обещание, което освобождава брат му от последното му задължение. — Толкова си сигурен, че Майката е подготвила съдбата ти, че си престанал да мислиш за каквото и да било, освен за себе си! Само Тонолан, нали? Нищо друго, няма значение.
Тонолан се усмихна. Той разбираше яда на Джондалар и не можеше да го упрекне. Как би се чувствал, ако Джетамио знаеше, че ще умре, и му бе казала?
— Джондалар, искам да ти кажа нещо. Ние бяхме близки…
— Вече не сме, така ли?
— Разбира се, че сме, защото можеш да се отпуснеш с мен. Няма защо през цялото време да бъдеш толкова идеален. Винаги така разумен.