Не бе осъзнавала напълно колко ограничен е нейният живот, докато не бе вкусила свободата. Обичаше да взима свои собствени решения, а не знаеше нищо за хората, от които беше родена, нищо от станалото, преди да бъде осиновена от Клана. Не знаеше колко ще искат Другите, знаеше само, че има някои неща, от които не желае да се откаже. Например Уини. Не възнамеряваше за втори път да се отказва от коня. Не знаеше дали ще поиска да се откаже от лова, а още повече какво ще стане, ако те не и позволят да се смее?
Това бе по-сериозен въпрос и макар тя да се опитваше да не си го признае, правеше всички останали да изглеждат незначителни. Ами ако намери някои Други, а те въобще не я поискат? Някой Клан на Другите би могъл да не иска да приеме жена, която настоява да общува с един кон или иска да ловува, или да се смее, ала какво би станало, ако я отхвърлят дори и да се съгласи да се откаже от всичко? Докато не ги намереше, щеше да се надява. Но ако и се наложеше да живее сама цял живот?
Тези мисли я гнетяха, откакто снегът започна да се топи, и тя почувства облекчение, че обстоятелствата отлагат вземането на решението. Не можеше да отведе Уини от познатата долина, преди да роди. Знаеше, че конете обикновено раждат напролет. Лечителката, която бе стаена в нея и която бе помагала при много човешки раждания, за да знае, че това може да се случи по всяко време, внимателно следеше кобилата. Не правеше никакви ловни излази, но често яздеше за упражнение.
— Мисля, че сме отминали този лагер Мамутои, Тонолан. Изглежда сме много на изток — рече Джондалар. Вървяха по дирите на едно стадо гигантски елени, за да попълнят започналите да се привършват запаси.
— Аз не… Виж! — двамата изведнъж бяха налетели на един самец с триметрова длановидни рога. Тонолан посочи плашливото животно. Чудейки се дали самецът подушва опасността, Джондалар очакваше да чуе дълбокия му предупредителен рев, но преди самецът да нададе тревога, една кошута се появи и се втурна право към тях. Тонолан хвърли копието с кремъчния връх, както бе научил от Мамутои — така, че широкото плоско острие да се плъзне между ребрата. Мерникът му бе точен, кошутата падна почти в краката им.
Преди още да обявят плячката си за своя откриха защо самецът бе толкова нервен и защо кошутата едва не се хвърли сама върху копието. Двамата напрегнато наблюдаваха как една пещерна лъвица се носи с големи скокове към тях. За миг хищникът изглеждаше объркан от падналата самка. Лъвицата не бе свикнала плячката и да пада мъртва, преди да я е атакувала. Тя обаче не се колеба дълго. Помириса животното, за да се убеди, че е мъртво, захапа го здраво за врата и като влачеше самката под себе си, я помъкна нанякъде. Тонолан беше възмутен.
— Тази лъвица открадна нашата плячка!
— Тази лъвица също дебнеше елена и ако си мисли, че тя го е убила, нямам намерение да споря с нея.
— Е, аз пък имам.
— Не ставай смешен — изсумтя Джондалар. — Не можеш да отнемеш един елен от пещерна лъвица.
— Няма да се откажа, без да съм опитал.
— Остави я, Тонолан. Можем да намерим друг елен — каза Джондалар и последва брат си, който бе тръгнал след лъвицата.
— Искам само да видя къде ще я отмъкне. Не мисля, че е стадна лъвица — досега останалите да са се нахвърлили върху елена. Мисля, че е скитница и че го влачи, за да го скрие от другите лъвове. Можем да видим къде ще го занесе. Рано или късно ще го остави и тогава ще можем да си вземем малко прясно месо.
— Не искам прясно месо от плячката на пещерен лъв.
— Това не е нейна плячка, а моя. Копието ми и досега е забито в тази самка.
Нямаше смисъл да се спори. Последваха лъвицата до един глух каньон, покрит с нападали от стените скали. Зачакаха и наблюдаваха, докато както бе предвидил Тонолан, лъвицата не излезе след малко. Тонолан тръгна към каньона.
— Тонолан, не слизай там! Не знаеш кога ще се върне тази лъвица.
— Искам само да си взема копието и може би малко от месото.
Тонолан се прехвърли през билото, като събори в каньона няколко нестабилни камъка. Джондалар го последва с нежелание.
Айла дотолкова бе привикнала с територията на изток от долината, че тя вече и бе омръзнала, особено, откакто не ловуваше. Дни наред времето беше сиво и дъждовно и когато топлото слънце озари сутрешните облаци, докато се приготви за езда, вече не можеше да понесе мисълта пак да обикаля същата земя.