Завърза товарните кошове и прътовете на шейната-носилка и поведе коня надолу по стръмната пътека и около по-късата страна на стената. Реши вместо да излезе в степта, да тръгне надолу по дългата долина. В края и — там, където потокът свърваше на юг — забеляза стръмния чакълест склон, който по-рано бе изкачвала, за да погледне на запад, но си помисли, че за коня той е твърде несигурен. Това обаче я подтикна да продължи нататък, за да види дали може да намери по-достъпен изход на запад. Докато яздеше на юг, се оглеждаше с жадно любопитство. Беше в нова територия и се чудеше защо досега не е яздила в тази посока. Високата стена отстъпи място на по-полегат склон. Когато видя един плитък брод, накара Уини да свърне и да пресече.
Теренът беше също като в откритите земи, обрасли с трева. Различаваше се само по някои детайли, но това го правеше интересен. Продължи да язди, докато не се озова в малко по-неравна местност с назъбени каньони и рязко отсечени високи скалисти плата. Бе стигнала по-далеч, отколкото бе възнамерявала да иде, и когато доближи един каньон, помисли, че трябва да се връща обратно. Сетне чу нещо, което смрази кръвта и и накара сърцето и да задумка: гръмотевичния рев на пещерен лъв и човешки писък.
Айла спря и усети как кръвта пулсира в ушите и. Беше изминало много време, откакто за последен път бе чула човешки звук, и въпреки това знаеше, че е Човешки, дори нещо повече. Знаеше, че принадлежи на нейния тип хора. Бе така зашеметена, че не можеше да мисли. Писъкът я призова — това беше вик за помощ. Но тя не можеше да се противопостави на пещерен лъв, нито пък да изложи Уини на опасност.
Конят долови силното и объркване и се насочи към каньона, въпреки че предаденият му чрез мускулите на Айла сигнал в най-добрия случай беше колеблив. Айла бавно доближи каньона, слезе на земята и погледна в него. Беше глух — в другия му край имаше само стена от трошляк. Чу ръмженето на пещерния лъв и видя червеникавата му грива. Сетне осъзна, че Уини не е нервна и разбра защо.
— Това е Бебчо! Уини, това е Бебчо!
Втурна се в каньона, забравила, че наблизо може да има и други пещерни лъвове, и без изобщо да мисли, че Бебчо вече не е нейният млад компаньон, а напълно пораснал лъв. Това беше Бебчо — нищо друго нямаше значение. От този пещерен лъв тя нямаше страх. Изкатери няколко назъбени скали към него. Той се обърна и и се озъби.
— Спри, Бебчо! — заповяда тя с жест и глас. Той спря само за миг, но тя вече беше до него и го буташе настрани, за да види жертвата му. Жената бе твърде позната и твърде уверена в себе си, за да и устои. Той се отмести, както бе правил винаги, когато по-рано тя бе стигала до плячката и бе поисквала да запази кожата или да вземе парче месо за себе си. А и не беше гладен. Беше се нахранил с гигантския елен, донесен от неговата лъвица. Беше атакувал, само за да защити територията си и после се бе поколебал. Хората не бяха негова плячка. Миризмата им приличаше прекалено много на миризмата на жената, която го бе отгледала — миризма едновременно на майка и на другар в лова.
Айла видя, че са двама. Коленичи да ги огледа. Като лечителка бе преди всичко загрижена, но освен това бе изумена и любопитна. Знаеше, че са мъже, макар да бяха първите мъже от Другите, които си спомняше да е виждала. Не бе успяла да си представи как изглежда един такъв мъж, но в мига, в който видя тези двамата, проумя защо Иза казваше, че мъжете от Другите изглеждат като нея.
Веднага разбра, че за мъжа с по-тъмната коса няма никаква надежда. Той лежеше в неестествена поза и вратът му бе счупен. Следите от зъби на гърлото му издаваха причината. Макар никога досега да не бе го виждала, смъртта му я разстрои. В очите и се насъбраха сълзи от мъка. Не че го обичаше, но почувства, че е изгубила нещо безценно, преди още да е имала възможността да го оцени. Беше сломена, че първия път, когато бе видяла някой от своите хора, той бе мъртъв.
Искаше да отчете принадлежността му към човешкия род, да го почете с погребение, но по-внимателното вглеждане в другия мъж я накара да осъзнае, че това не е възможно. Мъжът с жълтата коса все още дишаше, но животът му изтичаше на тласъци от разкъсания му крак. Единственият му шанс беше тя да успее да го закара колкото може по-бързо в пещерата, за да може да го лекува. Нямаше време за погребение.
Докато тя се мъчеше да прекрати кръвотечението от бедрото на мъжа с турникет, направен от прашката и един гладък камък за притягане, Бебчо подуши тъмнокосия мъж. Тя избута пещерния лъв от тялото. Зная, че е мъртъв, Бебчо, но той не е за теб, помисли. Пещерният лъв скочи долу от площадката и отиде да се увери, че еленът е все още в цепнатината в скалата, където го бе оставил. Сега Уини бе по-нервна и Айла се сети, че Бебчо има еш. За успокоение потупа и прегърна коня. Огледа яката плетена рогозка между двата пръта, които се влачеха по земята зад коня и реши, че тя ще издържи мъжа с жълтата коса. Не знаеше обаче какво да прави с другия. Не искаше да го остави тук на лъвовете.