Айла привърши подпъхването на последната плитка под самата нея и отиде да стъкми огъня, за да направи някакъв болкоуспокояващ лек за Джондалар. Когато му го занесе, той почиваше, обърнат на една страна. Като му донесе нещо за облекчаване на болката, та да може да си почине, тя не искаше да го обезпокои, щом като вече бе намерил удобно положение. Седна с кръстосани крака да мястото му за спане и го зачака да отвори очи. Той не помръдна, но тя знаеше, че не спи. Дишането му не бе ритмично и на челото му се отразяваше дискомфорт, което не би станало, ако бе дълбоко заспал.
Джондалар я бе чул да идва и бе затворил очи, за да се престори на заспал. Изчакваше с напрегнати мускули, борейки се с желанието да отвори очи и да види дали тя е там. Защо беше така тиха? Защо не излиза? Ръката, на която лежеше, започна да го боде от нарушаването на кръвообращението. Ако не я помести скоро, ще изтръпне. Кракът му пулсираше. Искаше му се да го помести, за да облекчи напрежението от прекалено дългото стоене в едно положение. Лицето му го сърбеше от наболата нова брада гърбът му гореше. Може би тя изобщо не бе тук. Може би е излязла, а той просто не я е чул. Дали просто не седеше и го гледаше?
Тя внимателно го наблюдаваше. Беше гледала право в този мъж повече, отколкото изобщо бе гледала който и да е мъж. На жените от Клана не им се полагаше да гледат мъжете, но тя си бе позволявала много неподобаващи неща. Нима бе забравила всички маниери, на които я учеше Иза също като подобаващата грижа за пациента? Тя погледна надолу в ръцете си, които държаха в скута и чаша татулов чай. За една жена това бе правилният начин да приближи един мъж: седнала на земята с приведена глава, изчаквайки той да я оповести с потупване по рамото. Може би е време да припомня на какво са ме учили, помисли тя.
Джондалар отвори съвсем леко очи и се опита да види дали тя е тук, без да и даде да разбере, че е буден. Видя едно стъпало и бързо затвори очи отново. Тук беше. Защо седи тук? За какво ли може да чака? Защо не стане и го остави насаме с болката и унижението му? Пак погледна през сведените си мигли. Стъпалото и не бе помръднало. Седеше с кръстосани крака. Държеше чаша с течност. О, Дони! Той беше жаден! За него ли беше? Дали не го чакаше да се събуди, за да му даде някакво лекарство? Би могла да го побутне, нямаше защо да чака.
Той отвори очи. Айла седеше с наведена глава и гледаше надолу. Бе облечена в едно от тези безформени наметала и косата и бе сплетена в многобройни редички от плитки. Имаше вид на току-що изжулена. Петното на бузата и бе изчезнало, наметалото и беше от чиста, неносена обезкосмена кожа. Изглеждаше толкова безупречна, както си седеше с наведена глава. Нямаше нищо превзето, никаква маниерност, нито подканящи коси погледи.
Стегнатите и плитки засилваха впечатлението, а също и наметалото с неговите гънки и издутини, които така добре я скриваха. Това беше номер — изкусното укриване на нейното зряло женско тяло и пищната лъскава коса. Не можеше да скрие лицето си, но навикът и да гледа надолу или встрани изглежда отвличаше вниманието. Защо не се показваше? Сигурно това бе изпитанието, на което се бе подложила. Повечето жени, които познаваше, биха изложили на показ това великолепно тяло, биха носили тая златиста прелест така, че да я покажат от най-добрата и страна, биха дали всичко, за да имат толкова красиво лице.
Гледаше я, без да помръдва, забравил за неудобното си положение. Защо бе тъй неподвижна? Може би не иска да ме погледне, помисли той и объркването и болката му отново се върнаха. Не можеше да издържи, трябваше да се помести.
Щом той помести ръка, Айла вдигна очи. Не можеше да я потупа по рамото, за да я извести, че е разбрал за присъствието и, колкото и добре възпитана да искаше да се покаже. Той не знаеше сигнала. Джондалар бе изумен да види разкаяние и срам на лицето и и честна открита молба в очите и. Нямаше нито осъждане, нито отхвърляне, нито съжаление. По-скоро изглеждаше разстроена. За какво ли можеше да се разстрои?
Тя му даде чашата. Той отпи глътка, направи гримаса от горчивото лекарство, после го изпи до дъно и посегна към мяха за вода, за да отмие вкуса от устата си. Сетне легна долу, без да може да си намери място. Тя му махна да седне, след което издърпа, приглади и преподреди кожите. Той не полегна незабавно назад.
— Айла, има толкова много неща, които не зная за теб, а бих искал да знам. Не зная къде си изучила своите лечителски изкуства, не зная даже как съм попаднал тук. Зная само, че съм ти благодарен. Ти спаси живота ми и, което е по-важно, спаси крака ми. Никога не бих могъл да се върна у дома без крака си, даже и да бях оживял. Съжалявам, че се показах такъв глупак, но ти си толкова красива, Айла. Не зная защо желаеш да е тъй, но сигурно си имаш причини. Ти се учиш бързо. Може би когато можеш да приказваш по-добре, ще ми кажеш, ако ти е позволено. Ако не, ще го приема. Зная, че не разбираш всичко, което казвам, но искам да ти го кажа. Повече няма да те безпокоя, Айла. Обещавам.