Удивление и гняв минаха по лицето на Тонолан. После той се ухили.
— Ти наистина се разтревожи заради мен! Викай, колкото си щеш, не можеш ме излъга. Може би не трябваше да пробвам, но нямах намерение да те оставя да направиш някоя дивотия, като да нападнеш носорог с такова леко копие. Какво в името на подземния свят на Великата майка щях да правя, ако те беше ранил? — усмивката му се разля и в очите му заблестя радостта на малко момче, което е успяло да направи някой номер. — И освен това, той не тръгна след мен.
Джондалар се вгледа безизразно в ухилената физиономия на брат си. Избухването му беше повече от облекчение, отколкото от гняв, но му трябваше известно време, за да проумее, че Тонолан е жив и здрав.
— Ти имаше късмет. Мисля, че и двамата имахме — каза той, като силно изпухтя, — само че ще е по-добре да направим чифт пики дори ако на първо време само подострим върховете им.
— Не съм виждал тисове, но по пътя можем да гледаме за ясени или елши — забеляза Тонолан, като започна да събаря палатката. — И те стават.
— Всичко става, дори и върба. Трябва да ги направим, преди да тръгнем.
— Джондалар, хайде да се махаме от това място. Нали трябва да стигнем до онези планини?
— Не ми се ще да пътуваме без пики, когато наоколо се навъртат носорози.
— Можем да спрем рано. И без това трябва да оправим палатката. Ако вървим, можем да гледаме за някое добро дърво и да намерим по-добро място за бивак. Този носорог може да се върне.
— А може и да ни последва — Джондалар знаеше, че Тонолан сутрин е нетърпелив да тръгне и се дразни от закъсненията. — Може би трябва да опитаме да стигнем до онези планини. Добре, Тонолан, но ще спрем рано, съгласен?
— Съгласен, Големи братко.
Двамата братя вървяха по брега на реката с равномерната си, отхвърляща разстоянията крачка. Отдавна си бяха привикнали на хода и се чувстваха добре с мълчанието на другия. Бяха се сближили, разкриваха сърцата и умовете си един пред друг, изпробваха взаимно силните и слабите си страни. По навик всеки поемаше известни задължения и всеки се осланяше на другия, когато ги заплашваше опасност. Бяха млади, силни и здрави, и несъзнателно уверени, че могат да посрещнат всичко, което ги очаква.
Дотолкова бяха привикнали към обкръжението си, че долавяха нещата на под прагово ниво. Всяка промяна, която би могла да бъде опасна, моментално би ги изправила нащрек. Но те само слабо съзнаваха топлината на далечното слънце, оспорвана от студения вятър, който свиреше в оголените клони, черно кореместите облаци, обгръщащи белостенните траншеи на планините пред тях, дълбоката, бърза река.
Планинските вериги на огромния континент определяха курса на Великата река майка. Тя изтичаше от високопланинския северен край на един покрит с ледник масив и тръгваше на изток. Оттатък първата верига планини имаше равнина — в една по-ранна епоха дъно на вътрешно море — а по на изток втора планинска верига се извиваше в огромна дъга. Там където най-източните алпийски предпланини на първия масив срещаха северозападните предхълмия на втория, реката си пробиваше път през скалната преграда и рязко свиваше на юг.
След като се спуснеше от карстовите височини, тя залъкатушваше из тревистите степи, като се виеше почти в полукръгове, разделяше се на отделни канали и пак се събираше по пътя си на юг. Мудната объркана река, която течеше през равните земи, създаваше впечатление за неизменност. Но впечатлението бе лъжливо. Докато Великата майка река се добереше до хълмистите земи в южния край на равнината, които отново я отклоняваха на изток и събираха каналите и в едно, тя поемаше в себе си водите на северните и източните склонове на първия огромен и покрит с лед планински масив.
Огромната придошла Майка изпълваше низината и с широка дъга завиваше на изток към южния край на втората редица върхове. Двамата мъже следваха левия и бряг и когато се наложеше, пресичаха тук-там някой канал и носещите се към нея потоци. Отвъд реката на юг земята се издигаше на стръмни ъглести тераси. От тяхната страна речният бряг преминаваше по-полегато в заоблени хълмове.
— Не мисля, че ще стигнем края на Донау преди зимата — забеляза Джондалар. — Започвам да се чудя дали изобщо има край.
— Край има и мисля, че скоро ще го открием — Тонолан замахна широко с ръка надясно. — Кой би си помислил, че ще стане толкова голяма? Трябва да сме близо до края.
— Но ние още не сме стигнали Сестрата или поне аз мисля така. Тамен каза, че е голяма колкото Майката.