— Това трябва да е някоя от онези истории, дето колкото повече ги разправят, толкова повече нарастват. Ти можеш ли наистина да повярваш, че може да има друга подобна река, която да тече на юг през тази равнина?
— Е, Тамен не рече, че сам я е видял, но беше прав за това, че Майката пак ще завие на изток, и за хората, които ни преведоха през главния и канал. Може да е прав и за Сестрата. Жалко, че не знаем езика на Пещерата със саловете. Те биха могли да знаят за толкова голям приток на Майката.
— Много добре знаеш колко лесно се преувеличават далечните чудеса. Мисля, че Таменовата „Сестра“ е просто някой канал на Майката по на изток.
— Надявам се да си прав, Малки братко. Защото, ако Сестрата съществува, ще трябва да я пресечем, преди да стигнем тези планини. А не знам къде другаде бихме могли да намерим място, където да прекараме зимата.
— Ще повярвам, когато я видя.
Някакво движение, което бе в явно противоречие с нормалния ход на нещата и затова изплува в съзнанието му, привлече вниманието на Джондалар. Ориентирайки се по звука, той различи далечния черен облак, който се носеше, без да обръща внимание на насрещния вятър, и се спря, за да види как наближава клиновидно ято крякащи диви гъски. Те се спуснаха по-ниско като една и засенчиха небето с многочислеността си. После се разделиха на отделни индивиди, които наближиха земята с протегнати надолу крака и пляскащи криле и намалиха скоростта си, за да кацнат. Реката извиваше около върлото възвишение отпред.
— Големи братко — рече Тонолан, захилен от възбуда, — тези гъски не биха кацнали, ако нататък нямаше блато. Може би е езеро или море и аз се обзалагам, че Майката се влива в него. Мисля, че стигнахме края на реката!
— Ако изкатерим този хълм, ще имаме по-добър обзор — тонът на Джондалар бе внимателно неутрален, но Тонолан остана с впечатлението, че брат му не му вярва напълно.
Те тръгнаха бързо и докато стигнат върха, здравата се запъхтяха. После дъхът им секна от изумление. Бяха достатъчно високо, за да виждат на значително разстояние. Оттатък завоя Майката се разширяваше, водите и ставаха развълнувани и с наближаването на огромната водна площ се надигаха и разпенваха. Водата бе мътна от вдигнатата от дъното тиня и пълна с отломки. Счупени клони, мъртви животни, цели дървета подскачаха и се въртяха, подхванати от противоборстващите течения.
Не бяха стигнали до края на Майката. Бяха срещнали Сестрата.
Сестрата бе тръгнала високо в планините пред тях като ручейчета и потоци. Потоците бяха станали реки, които се носеха надолу по бързеите, разпръсваха се по стръмните водопади и се лееха право надолу по западната страна на втория голям планински масив. Тъй като никакви езера и котловини не възпираха течението, буйните води събираха сила и инерция, докато не се слееха в равнината. Единственото препятствие за вихрената Сестра бе самата преситена Майка. Притокът, почти равен ней по големина, нахлуваше в майчините води и се опитваше да се пребори с контролиращото влияние на бързото и течение. Отдръпваше се и отново се втурваше, създавайки в гнева си напречни и обратни течения, временни водовъртежи, които засмукваха плаващите отломки в опасна спирала към дъното и миг по-късно ги избълваха надолу по течението. Огромното сливане се превръщаше в опасно езеро, чийто отсрещен бряг не се виждаше.
Есенното пълноводие бе отминало връхната си точка и бреговете се бяха обърнали в блатиста местност. Спадащите води бяха оставили след себе си тресавища на смъртта: обърнати дървета с протегнати към небето корени, подгизнали стволове и счупени клони, скелети и умиращи риби, проснати в съхнещите локви. Водните птици се угощаваха с лесната плячка. Отсамният бряг бе пълен с тях. Наблизо една хиена се трудеше над един елен и не се смущаваше от пляскащите с криле черни щъркели.
— Велика Майко! — въздъхна Тонолан.
— Това трябва да е Сестрата — Джондалар изпитваше твърде голямо страхопочитание, за да пита брат си дали сега вярва.
— Как ще пресечем?
— Не знам. Ще трябва да тръгнем нагоре по течението.
— Колко далеч? Тя е голяма колкото Майката.
Джондалар можа само да поклати глава. Челото му се сбърчи в размисъл.
— Трябваше да последваме съвета на Тамен. Може да завали още утре, няма да имаме време да се върнем много назад. Не бих желал да бъда на открито, когато се разрази някоя голяма буря.
Внезапният порив на вятъра докопа качулката на Тонолан и я отхвърли назад, като го остави гологлав. Той я нахлузи отново — по-ниско над лицето си — и потрепера. За пръв път откакто бяха потеглили, изпитваше сериозно съмнение, че могат да изкарат дългата зима.