Беше се научила да дяла кремък, като гледаше Друуг и сетне практикуваше. Той нямаше нищо против да и показва как да обработва камъка. Тя внимаваше и знаеше, че Друуг одобрява усилията и, но не стана негова ученичка. Не си заслужаваше да си хаби усилията с една женска. На тях им бе разрешено да правят твърде ограничен кръг инструменти. Не можеха да правят инструменти за лов или за направа на други инструменти. Но Айла беше открила, че инструментите, използвани от жените, не са чак толкова различни. Ножът в края на краищата си беше нож, а една нащърбена люспа може да се използва еднакво добре за подостряне на върха на пръчка, за ровене или за копие.
Погледна сечивата си, взе една кремъчна конкреция, сетне я остави. Ако се канеше сериозно да дяла кремък, имаше нужда от наковалня, от нещо, което да поддържа камъка при обработката. Друуг не се нуждаеше от наковалня, за да направи брадвичка, тя му трябваше само при по-сложни инструменти, но Айла се чувстваше по-сигурна, когато имаше опора за тежкия кремък, макар да можеше да оформя грубо сечивата и без нея. Нуждаеше се от здрава плоска повърхност, която да не е много твърда, та кремъкът да не се троши при силен удар. Друуг използваше стъпална кост на мамут и тя реши да види дали ще успее да открие някоя в купчината кости.
Отиде до разбърканата камара кокали, дърва и камъни. Имаше бивни, трябваше да има и стъпални кости. Намери един дълъг клон, който да използва като лост, за да-премества по-тежките парчета. Когато се опита да претърколи един голям речен камък, клонът се счупи. После намери малък бивник от млад мамут и той се оказа много по-здрав. Накрая видя това, което търсеше, в края на купчината откъм вътрешната стена и се изхитри да го измъкне от мешавицата.
Докато влачеше стъпалната кост към работната си площадка, мярна с крайчеца на окото някакъв сиво жълт камък, чиито фасети пробляскваха на слънцето. Стори и се познат, но не се сещаше защо, докато не спря и не вдигна парчето железен пирит.
Амулетът ми, помисли и докосна малката кожена торбичка на врата си. Моят Пещерен лъв ми даде такъв камък, за да ми каже, че синът ми ще живее. Изведнъж забеляза, че брегът е осеян с блестящи на слънцето медно сиви камъни. Споменът я накара да им обърне внимание, макар по-рано да не ги бе забелязвала. Осъзна и че облаците се разкъсват. Когато намерих моя, беше само той. Тук не са такава рядкост, има ги навсякъде.
Пусна камъка и помъкна мамутовото стъпало по брега, после седна и го придърпа между краката си. Зави скута си с хамстеровата кожа и пак вдигна кремъка. Обърна го насам-натам, за да реши къде да нанесе първия удар, но не можеше да се успокои и концентрира. Нещо я тревожеше. Помисли, че причината е може би в твърдите ръбести големи камъни, на които седеше. Изтича до пещерата за рогозка и донесе пръчката за добиване на огън, подложката и малко прахан. Ще съм доволна, когато запаля огън. Беше минала половината сутрин, а все още беше студено.
Настани се на рогозката, нареди сечивата си така, че да са и подръка, придърпа стъпалната кост между бедрата си и подложи на скута си кожата. Пресегна се към варовиковия сив камък и го постави върху наковалнята. Вдигна удрящия камък, претегли го на ръка, за да определи къде точно да го хване, сетне го остави. Какво ми става? Защо съм толкоз неспокойна? Преди да започне, Друуг винаги молеше тотема си за помощ. Може би и аз трябва да направя така.
Стисна амулета си, затвори очи и направи няколко дълбоки вдишвания, за да се успокои. Не отправи специална молба, просто се опита да досегне с ума и сърцето си духа на Пещерния лъв. Духът, който я пази, е част от нея, вътре в нея, бе обяснил старият магьосник, а тя му вярваше.
Опитът да стигне духа на големия звяр, който я бе избрал, имаше успокояващ ефект. Почувства как се отпуска и щом отвори очи, протегна пръсти и пак посегна за удрящия камък.