— Веселим л и се, миличка? — попита лечителят, като вдигна вежда в учудване.
— Съжалявам, не исках да вляза така със смях. Просто…
— Или съм на другия свят, или ти си донии, която е дошла да ме отведе там. Никоя земна жена не може да бъде толкова красива. Само че не мога да разбера и една дума от това, което говориш.
Джетамио и Шамуд се обърнаха към ранения. Той гледаше Джетамио със слаба усмивка. Нейната усмивка изчезна от лицето и, щом коленичи до него.
— Аз го обезпокоих! Как мога да съм тъй глупава?
— Не преставай да се усмихваш, моя прекрасна донии — каза Тонолан и хвана ръката и.
— Да, скъпа, обезпокои го. Само не го оставяй той да те обезпокои. Подозирам, че ще бъде много по-обезпокоен, преди да се разделиш с него.
Джетамио завъртя глава и погледна озадачено Шамуд.
— Дойдох да попитам имаш ли нужда от нещо и дали бих могла да ти помогна.
— Ти току-що ми помогна.
Тя се обърка още повече. Понякога се чудеше дали изобщо схваща нещо от това, което казва лечителят.
Пронизващите очи я погледнаха по-меко и леко иронично.
— Аз направих, каквото можах. Останалото трябва да свърши той. Но всичко, което му дава повече воля за живот, на този етап може само да помогне. Ти току-що направи това с прекрасната си усмивка… скъпа моя.
Джетамио се изчерви и сведе глава. После изведнъж осъзна, че Тонолан още държи ръката и. Погледна го и видя усмихнатите му сиви очи. Ответната и усмивка беше лъчезарна.
Лечителят се прокашля и Джетамио дръпна ръката си, малко смутена, че тъй дълго е гледала непознатия.
— Има едно нещо, което можеш да направиш. Понеже е буден и в съзнание можем да се опитаме да му дадем малко храна. Ако има малко бульон, вярвам, че ще го изпие, ако ти му го дадеш.
— О, разбира се, ще донеса — каза тя и се забърза, за да скрие смущението си. Видя, че Рошарио се опитва да говори с Джондалар, който стоеше неловко, като се стараеше да изглежда приятен. Наведе се обратно, за да приключи с останалите заръки.
— Трябва да изнеса самарите им и Рошарио иска да знае кога ще можем да пренесем Тонолан.
— Как каза, че му е името?
— Тонолан. Така ми рече високият.
— Кажи на Рошарио още един-два дни. Не се е оправил достатъчно да пътува в бурни води.
— Откъде знаеш името ми, прекрасна донии, и как да те попитам за твоето?
Преди да изтича навън с двата самара, тя се обърна, за да се усмихне на Тонолан. Той се отпусна назад със самодоволна усмивка и се стресна, щом забеляза за пръв път белокосия лечител. На загадъчното лице играеше котешка усмивка — мъдра, разбираща и малко нещо хищна.
— Не е ли великолепна твоята любима? — бе коментарът на Шамуд. Тонолан не схвана значението на думите му, но долови киселия сарказъм. Това го накара да се вгледа по-внимателно.
Гласът на лечителя не бе нито нисък, нито висок и Тонолан потърси в дрехите и държанието някакъв белег, който да му подскаже дали това е нисък женски алт или висок мъжки тенор. Не успя да намери решение и, без да знае защо, се отпусна малко, чувствайки увереност, че е попаднал в добри ръце.
Когато Джетамио излезе със самарите от палатката, облекчението на Джондалар бе тъй явно, че тя се засрами, загдето не ги бе извадила по-рано. Знаеше какъв му е проблемът, ала той бе толкова смешен. Благодари и прочувствено с непривични слова, които въпреки това успяха да предадат признателността му, и се отправи към високия шубрак. Като навлече сухите дрехи, се почувства тъй добре, че чак прости на Джетамио за смеха и.
Сигурно съм изглеждал доста смешно, помисли, но тия панталони бяха влажни и студени. Е, малко смях е ниска цена за помощта им. Не зная какво щях да правя… Чудя се откъде са разбрали. Може би лечителят притежава и други сили — това би обяснило нещата. Сега точно съм щастлив, че има лечебна сила. Той спря. Поне си мисля, че зеландони има лечебна сила. Не съм виждал Тонолан. Не знам дали е по-добре или не. Мисля, че е време да узная. В края на краищата той ми е брат. Не могат да ми забранят да го видя.
Джондалар закрачи към лагера, остави самара до огъня, преднамерено бавно просна влажните си дрехи да се сушат и сетне се насочи към палатката.
Като се наведе да влезе, едва не се сблъска с лечителя. Шамуд бързо го прецени и преди Джондалар да се опита да рече нещо, се усмихна предразполагащо, отстъпи встрани и го поканя да влезе с подчертано грациозен жест, без да възразява на високия мощен мъж.
Джондалар одобрително изгледа лечителя. Пронизващите очи го оцениха в отговор и в тях не пролича ни най-малък белег за оспорван авторитет, макар че по-нататъшното разкриване на намеренията бе също тъй неясно, както неопределеният им цвят. Усмивката, която на пръв поглед бе така предразполагаща, при втори изглеждаше по-скоро иронична. Джондалар усети, че този лечител, както и много други като него, може да бъде мощен приятел или страшен враг. Той кимна, отлагайки преценката си, изрази благодарността си с краткотрайна усмивка и влезе. Изненада се, като видя, че Джетамио е пристигнала преди него. Тя подкрепяше главата на Тонолан и държеше една костена чаша до устните му.