При вида на голямата глава на степния кон с неговите тъмни очи и твърда кафява грива жената се усмихна. Когато той се изкатери по-високо, Айла забеляза рунтавата линееща жълта козина и тъмнокафявата ивица по гърба, която продължаваше по цялата дължина на опашката. На предните крака над тъмнокафявата долна част имаше слабо очертани ивици. Младият кон погледна жената и меко изцвили в очакване да види дали Айла иска нещо, после продължи към пещерата. Макар и да не бе съзрял напълно, годинакът бе достигнал окончателната си големина.
Айла загърби ливадата и мислите, които я преследваха от дни, а нощем я държаха будна. Не мога да напусна сега — трябва първо малко да половувам и може би да изчакам някои от плодовете да узреят. И какво ще правя с Уини! Това беше същината на проблема. Не искаше да живее сама, ала не знаеше нищо за хората, които Кланът наричаше Другите, освен, че тя самата бе от тях. Ами ако намеря хора, които не ми разрешат да я оставя? Брун никога не би ми разрешил да държа съвсем пораснал кон, особено ако е тъй млад и нежен. Ами ако поискат да я убият? Тя дори няма да побегне, просто ще си стои и ще се остави да я убият. Ако им кажа да не го правят, ще ми обърнат ли внимание? Брод би я убил каквото и да приказвам. Ами ако Другите са като Брод? Или по-лоши? В края на краищата те са убили бебето на Ода, ако и да не е било нарочно.
Някога все трябва да намеря някого, но мога да поостана още. Поне докато половувам и може би докато станат някои от корените. Точно така. Ще остана, докато корените не пораснат достатъчно.
След решението да отложи заминаването си тя почувства облекчение и готовност да върши нещо. Стана и отиде до другия край на площадката. От новата купчина в основата на стената се носеше вонята на разлагаща се плът. Забеляза долу някакво движение и видя как една хиена строши с мощните си челюсти предния крак на едно животно, което вероятно е било елен. Никое друго животно — нито хищник, нито лешоядно — нямаше толкова мощни челюсти и предна част, но това придаваше на хиената грозен непропорционален вид.
Първия път, когато видя задницата на една хиена с нейните къси и леко криви задни крака, която ровеше в купчината, тя едва се сдържа. Но като я видя да отмъква парче гниещ труп, я остави на мира, за пръв път благодарна за работата, която хиените вършеха. Бе ги изучавала така, както бе наблюдавала другите месоядни животни. За разлика от котките или вълците те нямаха нужда от мощни пружиниращи задни мускули, за да атакуват. Когато ловуваха, атакуваха стомаха, меките слабини или млечните жлези. Обичайната им храна обаче беше мършата — независимо в какво състояние.
За тях разложението означаваше пир. Беше ги виждала да тършуват в купчините хорски боклуци, да изравят небрежно заровени тела, ядяха даже изпражнения и миришеха също тъй лошо като храната си. Ако ухапването им не донесеше незабавно смърт, често пъти по-късно я причиняваше поради инфекция. И те преследваха малките.
Айла сбърчи лице и потръпна от погнуса. Ненавиждаше ги и трябваше да потиска желанието си да прогони с прашката хиените отдолу. Желанието и беше ирационално, ала тя не можеше да преодолее отвращението си от петнисто кафявите любители на мършата. За нея те нямаха положителни черти. Другите животни, които се хранеха с мърша, съвсем не я отблъскваха толкова, макар често да миришеха също тъй лошо.
От височината на площадката тя видя една росомаха да идва за своя дял от отпадъците. Лакомникът напомняше малко мече с дълга опашка, но тя знаеше, че росомахите са по-близки до невестулките и че мускусните им жлези са също тъй непоносими като скунксовите. Росомахите бяха коварни мършояди. Без видима причина можеха да разграбят пещера или открит лагер, но бяха интелигентни и абсолютно безстрашни хищници, които можеха да атакуват всичко, дори и гигантски елен, макар че можеха да се задоволят и с мишки, птици, жаби, риба или ягоди. Айла ги бе виждала да отпъждат по-едри животни от собствената им плячка. Те заслужаваха респект, а уникалната им незадържаща скреж козина беше много ценна.
Тя се загледа в двойка червени кани, които излетяха от високото си гнездо на едно дърво оттатък потока и бързо се вдигнаха в небето. Те разпериха дълги червеникави криле и силно раздвоени опашки и се зареяха към скалистия бряг. Каните се хранеха с мърша, но за разлика от други грабливи птици ловяха и малки бозайници и влечуги. Младата жена не познаваше много добре хищните птици, но знаеше, че женските обикновено са по-големи от мъжките и че са приятни за окото.