Обикновено на това място, тя беше плитка, широка и удобна за пресичане — една от причините, поради които северните елени инстинктивно бяха избрали този брод — но поради дъжда нивото на водата се бе повишило. Уини съумяваше да стъпва стабилно в бързия поток, а веднъж паднал във водата, еленът заплава без усилие. Прекарването на животното през реката имаше едно предимство, за което Айла не се бе сетила. Водата отми тинята и кръвта и докато стигнат другия бряг, северният елен беше чист.
Уини малко се задърпа, когато пак усети товара си, но Айла вече бе слязла на земята и помогна да изтегли елена на късо разстояние по брега. После развърза въжетата. Еленът беше с една стъпка по-близо до долината, но преди да продължат нататък, Айла трябваше да свърши още няколко неща. Тя преряза гърлото на елена с острия си кремъчен нож, а после направи прав разрез от ануса през корема, гърдите и врата до гърлото. Подпираше тъпата страна на ножа с показалец, а острия му край държеше нагоре, подпъхнат непосредствено под кожата. Ако направеше първия разрез чисто, без да прорязва месото, дрането после щеше да бъде много по-лесно.
Следващият разрез бе по-дълбок, за да махне вътрешностите. Почисти частите, които можеха да се използват — стомаха, червата, пикочния мехур — и ги пъхна обратно в коремната кухина, заедно с тези, които ставаха за ядене.
В един от кошовете имаше навита голяма рогозка от трева. Тя я разстла на земята и с бутане и грухтене премести елена върху нея. Уви я около тялото и здраво я привърза с въжета, после го завърза за въжетата от сбруята на Уини. Пренареди кошовете, пъхна във всеки по една пика и здраво притегна дългите пръти на местата им. Доволна от себе си, се качи на гърба на коня.
Когато за трети път слезе да освободи товара от различните препятствия — туфи трева, камъни, храсти — вече не се чувстваше толкова доволна. Накрая тръгна до коня, като го караше да върви, докато привързаният елен не се закачеше за нещо. Сетне се връщаше, за да отстрани пречката. Чак когато спря, за да си сложи нозебраните, забеляза глутницата хиени, които я следваха. Първите камъни от прашката само показаха на хитрите лешояди докъде може да мята и ги накараха да стоят на съответното разстояние.
Вонящи грозни животни, помисли тя, сбърчи нос и потръпна от погнуса. Знаеше, че те могат и да ловуват — беше го изпитала на гърба си. Айла бе убила, една хиена с прашката и бе издала тайната си. Кланът научи, че ловува и тя трябваше да бъде наказана за това. Брун нямаше избор, такъв бе обичаят на Клана.
Хиените безпокояха и Уини. Това бе нещо повече от инстинктивния и страх от хищници. Тя не беше забравила глутницата хиени, които я бяха нападнали, когато Айла бе убила майка и. А Уини и без това бе достатъчно наежена. Закарването на елена до пещерата се оказваше по-сериозен проблем, отколкото Айла бе предвиждала. Тя се надяваше, че ще успеят да го сторят преди падането на нощта.
Спряха да починат там, където реката извиваше и почти се връщаше обратно. Всички спирания и тръгвания бяха уморителни. Айла напълни мяха и една голяма непропусклива кошница с вода, после занесе кошницата на Уини, която все още бе привързана за прашния елен. Извади питка и седна на една скала, за да я изяде. Гледаше в земята, без да я вижда, и се опитваше да измисли по-лесен начин да закара плячката си до долината. Трябваше известно време преди гледката на безредно разхвърляния прах да стигне до съзнанието и, но след това любопитството и моментално се събуди. Земята беше утъпкана, тревата превита, а следите бяха свежи. Наскоро тук бе имало голяма бъркотия. Стана, за да огледа следите по-отблизо и постепенно разгада цялата случка.
От животинската следа в изсъхналата тиня близо до реката определи, че се намират в отдавна установената територия на пещерни лъвове. Помисли си, че сигурно наблизо има малка долина със стръмни каменни стени и уютна пещера, където по-рано същата година лъвицата е родила две здрави малки. Тук е било любимото им място за почивка. Лъвчетата са се боричкали за някое кърваво парче месо и са късали малки късчета с млечните си зъби, докато нахранените мъжкари са се изтягали на утринното слънце, а стройните женски снизходително са гледали как бебетата си играят.
Огромните хищници бяха господари на своето владение. Нямаше от какво да се боят, нямаше никаква причина да очакват нападение от своите жертви. При нормални обстоятелства северните елени никога не биха се отклонили толкова близо до своите естествени врагове, но виковете и крясъците на ездачката ги паникьосаха. Бързата река не спря панически бягащото стадо. Елените се втурнаха напред и преди да разберат, се озоваха сред стадо лъвове. И едните, и другите бяха изненадани. Бягащите елени, които твърде късно осъзнаха, че от една опасност са налетели на друга, далеч по-страшна, се пръснаха във всички посоки.