Не всички Пещери живееха в пещери. Много често имаше укрития, построени на открито. Естествените скални укрития обаче бяха по-търсени и ценени, особено през свирепите зимни студове. Една пещера или скален навес би могла да направи по-желано някое място, което в противен случай би било отминато с презрение. Заради такива постоянни прикрития биваха преодолявани непреодолими наглед трудности. Джондалар беше живял в пещери, в стръмни скали с почти отвесни площадки, ала ни една от тях не наподобяваше дома на тази Пещера Шарамудои.
В много по-ранна епоха земната кора, изградена от утаечни пясъчници, варовици и глинести шисти, се бе издигнала като покрити с лед върхове. Но по-твърдата кристалинова скала, бълвана от изригващите вулкани, предизвикани от същите надигания, се бе смесила с по-меките скали. Цялата равнина, през която предишното лято бяха минали и която някога бе била дъно на огромно вътрешно море, бе обградена от планини. Векове наред оттокът от морето си преяждаше път през планинските вериги, които нявга бяха свързвали големия северен масив с неговото южно продължение, и изпразваше басейна.
Планините с неохота бяха отстъпили там, където материалът беше по-мек и бяха позволили на водата да образува само тясна цепнатина, ограничена от упоритата скала. Великата майка река, поела в себе си Сестрата и всичките нейни ръкави и притоци в огромен воден масив, минаваше през същата цепнатина. На разстояние от почти сто и осемдесет километра поредица от четири големи клисури служеше като преддверие към долното и течение и, в последна сметка, към крайната и цел. На някои места тя се разливаше на повече от километър и половина, на други по-малко от двеста метра разделяха голите скални стени.
В бавния процес на прорязване на двестате километра планински вериги, водите на оттичащото се море бяха образували потоци, водопади, по-големи и по-малки езера, много, от които щяха да оставят своя отпечатък. Високо на лявата стена близо до началото на първия тесен проход имаше просторна площадка с учудващо равно дъно. Някога това бе било малък залив, закътано езеро, издълбано от непоколебимите зъби на водата и времето. Езерото бе изчезнало отдавна, оставяйки след себе си вдълбана П-образна тераса високо над сегашното водно равнище — тъй високо, че дори пролетните води, които можеха да се покачат невероятно, не стигаха близо до площадката.
Чак до стръмния ръб на площадката се простираше покрито с трева поле, макар че почвеният слой, както се виждаше от двете плитки ями за готвене, които стигаха до скалата, не бе дълбок. На половината път обратно започваха да се появяват храсти и малки дръвчета, които се притискаха и катереха по нащърбените стени. В близост до задната стена дърветата израстваха до внушителни размери, а храсталакът се сгъстяваше и плъзваше по стръмнината отзад. Близо до дъното на страничната стена се намираше бисерът на високата тераса: навес от пясъчник с дълбоко подровена основа. Под него се намираха няколко дървени укрития, разделящи мястото на отделни обиталища, и приблизително кръгло открито пространство с едно главно и няколко второстепенни огнища, което служеше едновременно за вход и за място за събиране.
В противоположния ъгъл имаше друга ценност — от високата скала се спускаше дълъг тесен водопад. Той играеше известно време между назъбените канари, преди да се излее върху един по-малък навес от пясъчник и да образува весело езерце. Водопадът течеше по по-далечната стена в края на терасата, където Доландо и още няколко мъже чакаха Тонолан и Джондалар.
Щом се появиха иззад издадената скала, Доландо ги приветства и всички започнаха да слизат. Джондалар се затича след брат си и стигна стената точно когато Тонолан тръгна надолу по стръмната пътека край малкия поток, който се спускаше по серия корнизи до реката. На някои места пътеката би била непроходима, ако не бяха тесните стъпала, изсечени на равни разстояния в скалата, и яките въжени парапети. Падащата вода и постоянните пръски я правеха опасно плъзгава, дори и през лятото. През зимата пътеката представляваше непреодолим масив от замръзнали ледени шушулки.
Пролетес, макар да трябваше да се справят с увеличения отток и заледените и затрудняващи стъпването места, Шарамудои — и ловците на диви антилопи Шамудои, и живеещите на реката Рамудои, които образуваха втората половина от племето — подскачаха нагоре и надолу като пъргавите козе подобни антилопи, обитаващи стръмния терен. Джондалар видя как брат му се спусна с безгрижната небрежност на привикнал от раждането си човек и помисли, че за едно Тонолан несъмнено е прав. Ако ще цял живот да живееше тук, той самият никога нямаше да привикне с това изкачване до стръмната площадка. Погледна въртящите се далеко под него води на огромната река и усети познатото свиване в слабините, сетне си пое дълбоко въздух, стисна зъби и прекрачи през ръба.