— Айсберг — рече Карлоно, за да му съобщи първо правилната дума.
— Трябва да е дошъл от подвижен ледник в някоя от тия планини — продължи той, като посочи към белите върхове с брадичка през рамото си, понеже бе подновил гребането. — А може би е дошъл от по-далечния север, може би по Сестрата. Тя е по-дълбока, няма толкова ръкави, особено по това време на годината. Този айсберг е по-голям, отколкото изглежда. Повечето остава под водата.
— Трудно вярва… айсберг… тъй голям идва тъй далеко — каза Джондалар.
— Всяка пролет плават ледове. Не винаги са толкова големи. Тоя обаче няма да изтрае още дълго — ледът е прояден. Един по-як удар и ще се потроши, а по-надолу по средния ръкав има скала точно под повърхността. Не мисля, че този айсберг ще успее да мине през портите — добави Карлоно.
— Един по-як удар от него и ние щяхме да сме потрошени — каза Маркено. — Затова никога не трябва да обръщаш гръб на Майката.
— Маркено е прав — рече Карлоно. — Не си мисли, че е безобидна. Тази река винаги намира някой неприятен начин да ти напомни да и обръщаш внимание.
— Аз познавам някои жени, които са също като нея, а ти, Джондалар?
Джондалар изведнъж се сети за Марона. Многозначителната усмивка на братовото му лице го накара да осъзнае, че Тонолан бе имал предвид точно нея. Доста време не се бе сещал за жената, която очакваше той да се свърже с нея на Лятното събиране. В пристъп на тъга той се зачуди дали, някога ще я види отново. Тя беше прекрасна жена. Но Серенио също е прекрасна, помисли си, може би би трябвало да я попитам. В някои отношения тя е по-добра от Марона. Серенио бе по-възрастна от него, ала него често го привличаха по-възрастните жени. Защо да не се свърже след Тонолан и просто да остане?
Откога сме заминали? Повече от година, напуснахме Пещерата на Даланар миналата пролет. И Тонолан няма да се върне. Всички се вълнуват за него и Джетамио, може би ще трябва да изчакаш, Джондалар, си каза той. Не трябва да отвличаш вниманието от техния ден… а Серенио може да помисли, че това му е хрумнало по-късно… По-късно…
— Защо се забавихте толкоз? — извика един глас от брега. — Хем дойдохме по обиколния маршрут, по пътя, а пък ви чакахме.
— Трябваше да открием тези двамата. Мисля, че се опитваха да се скрият — отвърна със смях Маркено.
— Сега вече е много късно да се криеш, Тонолан. Нанизала те е на куката! — каза един мъж от брега, като нагази иззад Джетамио да хване лодката и да помогне да акостира. Той направи жест, сякаш мята харпун и го издърпва обратно, за да освободи куката.
Джетамио се изчерви, после се усмихна.
— Е, Бароно, трябва да признаеш, че той е добър улов.
— Ти добър рибар — отвърна Джондалар. — По-рано винаги се измъкваше.
Всички се разсмяха. Макар че не владееше добре езика, бяха доволни, че се е присъединил към закачките. Пък и той разбираше повече, отколкото можеше да говори.
— А какво трябва, за да се хване такава голяма риба като теб, Джондалар? — попита Бароно.
— Добра стръв! — саркастично забеляза Тонолан и се усмихна на Джетамио.
Лодката бе издърпана на едрия пясък на тесния бряг и, след като хората излязоха от нея, бе вдигната и отнесена нагоре по склона до едно обширно разчистено място насред гъстата гора от зимен дъб. Очевидно мястото бе обитавано от години. Трупи, парчета и стружки от дърво покриваха земята — огнището пред широкия навес от едната страна не изпитваше недоимък от гориво — и все пак някои от трупите бяха тук от толкова отдавна, че загниваха.
Лодката, с която дойдоха, бе оставена на земята и новопристигналите се забързаха към примамващата топлина на огъня. Неколцина други оставиха работата, за да се присъединят към тях. От едно корито, изчегъртано от дървесен ствол, вдигаше пара ароматичен билков чай. Щом чашите започнаха да се потапят в него, то бързо се изпразни. Заоблени камъни за подгряване от речния бряг бяха накамарени наблизо, а насред мътната канавка зад ствола имаше влажна купчина листа, омесени в неразличима маса.
Коритото бе основно изгребано и готово да бъде пак напълнено. Двама души търкулнаха широкия ствол, за да изтърсят утайката от предишната запарка, а трети постави камъните за нагряване в огъня. Чаят стоеше в коритото на разположение на всеки, който поискаше чаша, а в огъня се нагряваха камъни за готвене, които трябваше да затоплят водата, щом поизстинеше. След нови любезности и подмятания към бъдещата двойка, хората оставиха направените от дърво или стегнато изплетени от влакна чаши и се разотидоха да си вършат работата. Отведоха Тонолан да започне своето посвещение в изграждането на лодки с тежка работа, която изискваше по-малко сръчност: да отсече дърво.