Но най-напред нека да се изясним по тоя въпрос — не се опитвам да кажа, че в крайна сметка прекарах най-хубавите си години с тоя стар задник, само защото харесвах как изглежда челото му в занималнята, когато светлината падаше косо върху него. Пфу, не. Опитвам се обаче да ви кажа, че това е всичко, свързано с любовта, което успях да си спомня днес, и ето защо ми е толкова неприятно. Адски трудно беше… да седя там, до Ист Хед, и да прехвърлям в ума си тия минали времена. За първи път осъзнах, че може би много евтино съм се продала и може би съм го направила понеже съм смятала, че това е най-добрата цена, която може да очаква такава като мен. Сигурна съм, че именно тогава за първи път се осмелих да помисля, че заслужавам повече любов, отколкото Джо Сейнт Джордж можеше да даде на когото и да било (освен може би на самия себе си). Вероятно си мислите, че такава цинична стара кучка като мен не може да вярва в любовта, но истината е, че това е, кажи-речи, единственото нещо, в което вярвам.
Но, да си кажа правичката, това няма много общо с причината, поради която се омъжих за него. Бебето в корема ми беше на месец и половина, когато казах „да“, „съгласна съм“, „докато смъртта ни раздели“. И това беше най-хубавата част… тъжно, но вярно. Останалото се състоеше от обичайните глупави причини, а от живота си съм научила, че глупавите причини раждат глупави бракове.
Беше ми писнало да воювам с майка си.
Беше ми писнало баща ми да ме хока.
Всичките ми приятелки постъпваха така — създаваха си собствени домове. — и аз исках да бъда голям човек като тях; беше ми писнало да съм глупаво малко момиче.
Той казваше, че ме иска, и аз му вярвах.
Той казваше, че ме обича, и аз вярвах и на това… а след като го кажеше и ме питаше дали и аз изпитвам същото към него, единственият любезен отговор беше положителният.
Страхувах се какво ще стане с мен, ако не е така — къде ще трябва да отида, какво ще трябва да работя, кой ще гледа детето ми, докато работя.
Всичко това би изглеждало твърде глупаво, ако го напишеш, Нанси, но най-глупавото е, че аз познавам десетина жени, мои бивши съученички, които се омъжиха по същите причини, и повечето все още са омъжени, но много от тях просто стискат зъби и се надяват да надживеят стареца си, за да могат да го погребат и завинаги да изтръскат бирената му пръдня от чаршафите си.
До петдесет и втора вече съвсем бях забравила челото му, към петдесет и шеста вече нямах особена полза и от другите му части, а когато Кенеди замести Айк в Белия дом, бях започнала да го мразя, но мисълта да го убия ми хрумна доста по-късно. Мислех си, че трябва да остана при него, ако не за друго, поне защото децата ми имат нужда от баща. Не е ли това същинска смехория? Но е истина. Кълна се. Кълна се и в още нещо: ако Господ ми даде втора възможност, пак ще го убия, дори това да означава проклятие и вечни мъки в ада… а сигурно точно това означава.
Като се изключат пришълците, май всички на Литъл Тол знаят, че аз го убих и повечето сигурно мислят, че знаят защо: заради навика му да ми посяга. Само че не навикът да посяга на мен го довърши и истината за това е съвсем проста: независимо какво са си мислели хората на острова по това време, през последните три години от брака ни той не ме е удрял нито веднъж. Излекувах го от тая глупост в края на шейсета или началото на шейсет и първа година.
Дотогава ме бъхташе често, наистина. Не мога да го отрека. А аз го търпях — и това не мога да отрека. Първият случай беше на втората вечер след сватбата ни. За уикенда отидохме в Бостън — това ни беше меденият месец — и отседнахме в „Паркър Хаус“. През цялото време почти не излязохме оттам. Нали разбирате, бяхме просто двойка селски мишки и се бояхме да не се изгубим. Джо каза, че щял да пукне, но нямало да похарчи за такси двайсет и петте долара — нашите ни ги бяха дали за развлечения — само защото няма да намерим пътя за хотела. Божичко, колко тъп беше тоя човек! Разбира се, и аз бях тъпа… но Джо притежаваше нещо, което у мен го нямаше (радвам се, че е така), и това беше неговата вечна мнителност. Все си мислеше, че целият човешки род се е втурнал да му прави мръсни номера и неведнъж ми е идвало наум, че той се напива, защото това е единственият начин, по който може да заспи, без да остави едното си око отворено.
Уф, това беше ни в клин, ни в ръкав. Канех се да ви кажа, че оная събота вечер слязохме в салона, навечеряхме се добре, после пак се качихме в стаята си. Джо доста се клатушкаше по коридора, спомням си го — на вечеря изпи четири-пет бири, а преди това се беше заредил с още девет или десет. Щом влязохме в стаята, той се спря и ме изгледа толкова продължително, че го попитах дали не е видял летяща чиния.