„Не — каза той, — но долу в ресторанта видях един мъж, който ти зяпаше под полата, Долорес. Очите му направо щяха да изтекат. И ти знаеше, че те гледа, нали?“
За малко да му кажа, че дори в ъгъла да са седели Гари Купър и Рита Хейуьрт, пак е нямало да забележа, но после си помислих, че не си заслужава. Нямаше смисъл да се спори с Джо, когато беше пиян; не бях съвсем сляпа, когато се омъжих, няма какво да ви баламосвам.
„Ако някой е гледал под полата ми, Джо, защо не отиде и не му каза да си затвори очите?“ — попитах аз. Беше само шега — може би съм се опитвала да го отклоня от въпроса, не помня, — но той не го прие като шега. Виж, това си спомням. Джо не беше от хората, дето биха приели нещо на шега; всъщност, да ви кажа, той нямаше почти никакво чувство за хумор. Това беше нещо, което не знаех, когато се захванах с него; тогава си мислех, че чувството за хумор е като носа или ушите — при някои хора работи по-добре, но всеки го притежава.
Той ме сграбчи, обърна ме но корем върху коляното си и ме напердаши с обувката си. „Отсега нататък никой освен мен няма да разбере какво бельо носиш, Долорес. Чу ли? Никой освен мен.“ Така каза.
Аз реших, че това е някаква любовна игра, че той се нрави на ревнив, за да ме поласкае — ето каква наивница съм била. Това наистина беше ревност, но любовта нямаше нищо общо с нея. Повече приличаше на начина, по който кучето слага лапа на кокала си и ръмжи, ако се приближиш твърде много. Тогава не го знаех и затова се примирих. По-късно се примирявах, защото смятах, че пердахът от време на време си е естествен елемент от брака — не че е приятен, ама пък и чистенето на клозета не е, а повечето жени са узнали доста за това занимание след деня, в който са опаковали и прибрали на тавана сватбената рокля и булото си. Не е ли така, Нанси?
Собственият ми баща от време на време посягаше на майка ми и сигурно оттам съм добила впечатлението, че това е в реда на нещата — просто нещо, с което трябва да се примириш. Страшно обичах баща си, а и те двамата страшно се обичаха, но когато станеше със задника нагоре, често го засърбяваха ръцете.
Спомням си веднъж, сигурно съм била на… е, да речем, на девет години, когато татко се прибра от работа — бяха събирали сеното на Джордж Ричард в Уест Енд — и мама не му беше сервирала вечерята. Вече не помня защо, но съвсем ясно си спомням какво се случи, когато той влезе. Беше само по панталон (работните си ботуши и чорапите бе събул отвън, защото целите бяха в слама), а лицето и плещите му бяха изгорели и яркочервени на цвят. Косата на слепоочията му беше потна, а една сламка бе залепнала точно по средата на вълнообразните линии, които браздяха челото му. Изглеждаше пламнал, изтощен и готов да избухне.
Влезе в кухнята, а на масата нямаше нищо освен една стъклена кана с цветя. Той се обърна към мама и я попита: „Къде ми е вечерята, глупачке?“ Тя понечи да отговори, но преди да успее да каже каквото и да било, той я сграбчи за лицето и я събори в ъгъла. Аз стоях на прага на кухнята и видях всичко. Той тръгна към мен с наведена глава, а косата му висеше някак пред очите — щом видя някой да върви към къщи така, изтощен от работа и с канче за храна в ръката, винаги се сещам за татко. Поуплаших се. Исках да се дръпна от пътя му, защото имах чувството, че и мен ще събори, но краката ми бяха натежали като олово. Той не го направи, де. Просто ме хвана с едрите си, топли и корави ръце, отмести ме и излезе отново навън. Седна на дръвника, отпусна ръце на коленете си и наведе глава, сякаш за да ги разглежда. Отначало пропъди пилетата, но след малко те се върнаха и взеха да кълват около обувките му. Помислих, че ше ги разрита и ще захвърчи перушина, но той и това не направи.
След известно време погледнах към мама. Тя все още седеше в ъгъла. Беше покрила лицето си с един пешкир и плачеше. Ръцете й лежаха кръстосани на гърдите. Не знам зашо, но това си спомням най-добре — как ръцете й лежаха кръстосани на гърдите. Отидох при нея и я прегърнах, а тя, усетила ръцете ми около кръста си, също ме прегърна. После свали пешкира от лицето си, изтри с него сълзите и ми каза да изляза да питам татко дали иска чаша студена лимонада, или бутилка бира.
„И не забравяй да му кажеш, че има само две бутилки бира — рече ми тя. — Ако иска повече, по-добре да иде до магазина, или въобще да не започва.“
Аз излязох и му казах, а той рече, че не иска бира, но една лимонада щяла да му дойде добре. Изтичах да я донеса. Мама му приготвяше вечерята. Лицето й все още бе подпухнало от сълзите, но тя си тананикаше нещо и същата тая нощ пружините им здравата скърцаха, точно както през повечето нощи. Нито казаха, нито направиха нещо повече но въпроса. В ония години това се наричаше „домашен урок“, той беше част от мъжката работа и ако по-късно въобще съм се сещала за тоя случай, винаги съм мислела, че мама сигурно е имала нужда от него, иначе татко никога не би го направил.