Четвъртък беше денят за почистване у семейство Донован. Къщата е огромна — човек не може да си я представи, докато не му се наложи да броди из нея, — но повечето стаи са заключени. Двайсет и повече години минаха от времето, когато можеше да видиш как пет-шест момичета с вдигнати в забрадки коси лъскат нещо тук, бършат прозорци там или пък някъде другаде обират паяжините от ъглите на таваните. Понякога се разхождах в тези мрачни стаи, гледах мебелите, покрити с калъфи, спомнях си как изглеждаше къщата през петдесетте, когато организираха летните си празненства — по поляните винаги имаше разноцветни японски фенери, колко ясно си спомням това! — и ме побиваха някакви странни тръпки. Накрая пъстрите цветове винаги напускат живота, не сте ли забелязали? Накрая нещата винаги изглеждат сиви — като рокля, обезцветена от много пране. През последните четири години се използуваха само кухнята, салонът, трапезарията, слънчевата стая, която гледа към басейна, и вътрешният двор, както и четирите спални горе — нейната, моята и двете стаи за гости. През зимата стаите за гости не се отопляваха много, но се поддържаха в добър вид — в случай, че децата й все пак дойдат за известно време.
Дори през последните няколко години в дните за чистене винаги виках по две момичета от града да ми помагат. В този дом никой не се задържаше задълго на работа, но някъде от деветдесета година насам ми помагаха Шона Уиндъм и Сузи, сестрата на Франк. Не можех да се справя без тях, но все пак повечето работа вършех аз и додето дойдеше време момичетата да си тръгнат в четири следобед, вече бях капнала. Ала оставаше още доста работа — да се довърши гладенето, да се приготви списъкът за покупките в петък и, разбира се, да се занесе вечерята на Нейна Светлост. Луд умора няма, нали така казват?
Само че преди всички тези неща трябваше да се справям с някой и друг от нейните номера.
Почти винаги е била редовна по отношение на естествените си нужди. На всеки три часа й пъхвах подлогата и тя ми пускаше малко водичка. А при обедното повикване обикновено имаше и нещо повече с водичката.
Освен в четвъртък, искам да кажа.
Не всеки четвъртък, но в четвъртъците, когато беше с ума си, можех да се обзаложа, че ще имам проблеми… както и болки в гърба, които ще ме държат будна до среднощ. Към края дори анацин не можеше да ги успокоява. Почти през целия си живот съм била здрава като кон и все още съм такава, но шейсет и пет са си шейсет и пет. Не можеш, както някога, да махнеш с ръка за някои неща.
Вместо да извадя подлогата наполовина пълна, в четвъртък в шест сутринта я изваждах само с няколко капчици. Същото ставаше и в девет. А на обяд вместо и малкото, и голямото, обикновено нямаше нищо. Тогава разбирах, че направо зле ми се пише. Случаите, в които стопроцентово знаех, че зле ми се пише, бяха само тези, в които тя не беше ходила по голяма и в сряда на обяд.
Виждам, че се сдържаш да не прихнеш, Анди, но не се притеснявай — смей си се. Тогава хич не ми беше до смях, но сега вече всичко е минало и това, което си мислиш, е самата истина. Тая дърта мръсница си беше открила сметка за спестяване на лайна и като че ги събираше по няколко седмици, за да получи лихва върху тях… само дето аз бях този, който получаваше отчисленията. Получавах ги независимо от това дали ги исках, или не.
Често пъти в четвъртък следобед аз изтичвах горе, за да я хвана навреме и понякога дори успявах. Но независимо от състоянието на очите й, тя винаги беше добре с ушите и знаеше, че никога няма да оставя някое от момичетата да чисти скъпия френски килим в салона. И когато чуеше прахосмукачката оттам, тя пускаше в действие старата си разнебитена фабрика за отпадъци и нейните спестявания от лайна започваха да плащат дивиденти.
По-късно измислих начин да я хващам. Виквах на някое от момичетата, че след малко ще започвам да чистя в салона. Виках силно, дори да бяха съвсем наблизо в трапезарията. Включвах прахосмукачката, наистина, но вместо да я използувам, отивах пред стълбището и заставах там с единия крак на първото стъпало и с ръка върху топката на парапета, като някой бегач, който е приклекнал и чака пистолетът да гръмне, за да се втурне напред.
Един-два пъти подраних. Стана кофти. Все едно че бях състезател, дисквалифициран за фалстарт. Трябваше да стигна, след като си е задвижила мотора твърде бързо и вече не може да го спре, но преди да е отпуснала съединителя и да си е разтоварила боклука в огромните стари гумени гащи. Доста се специализирах в това отношение. И вие щяхте да се специализирате, ако знаехте, че иначе ще трябва да мъкнете деветдесеткилограмова старица. Беше като да обезвреждаш ръчна граната, заредена с лайна вместо с експлозив.