Отблизо чужденецът изглеждаше величествено. Блестящата му сребриста обшивка почти не беше наранена от метеори. Люкът беше отворен и тихото жужене, което долиташе отвътре, подсказваше, че генераторите работят.
— Има ли някой тук? — извика Виктор в отвора на люка. Гласът му отекна във вътрешността. Не последва отговор — чуваше се само жуженето на генераторите и шумоленето на тревата вън.
— Къде според теб са отишли? — попита Аги.
— Вероятно да се поразходят — предположи Барнет. — Не мисля, че са очаквали посетители.
Виктор седна примирено на земята. Барнет и Аги обиколиха кораба възхитени от огромните сопла.
— Мислиш ли, че ще се справиш с него? — попита Барнет.
— Не виждам защо не — отвърна Аги. — Най-напред, двигателят е конвенционален. Допълненията не са толкова важни. Съществата, които дишат кислород, използват горе-долу еднакви системи за управление. Ще ми трябва малко време и ще разбера всичко.
— Някой идва — извика Виктор.
Върнаха се бързо пред люка. На около триста метра имаше рядка гора и от нея се бе появило нещо. Приближаваше към тях.
Аги и Виктор извадиха бластерите си едновременно.
През бинокъла си Барнет видя тънка фигура с правоъгълна форма, около петдесет сантиметра на дължина и трийсет на ширина. Съществото беше дебело само пет сантиметра и нямаше глава.
Барнет се намръщи. Досега не беше виждал носещ се над тревата правоъгълник.
Фокусира бинокъла по-добре и видя, че съществото е грубо казано хуманоидно. Тоест, имаше четири крайника. Два от тях, почти скрити в тревата, му служеха за придвижване, а другите два висяха неподвижно във въздуха. Някъде по средата личаха две малки очи и уста. Съществото нямаше облекло или скафандър.
— Изглежда странно — промърмори Аги и настрои цевта на бластера си. — Може би няма други с него.
— Надявам се — отвърна Барнет и също извади бластера си.
— Разстояние двеста метра — прецени пилотът, насочи оръжието си и вдигна очи. — Искаш ли преди това да поговориш с него, капитане?
— Няма какво да говорим — отговори Барнет лениво. — Само го остави да се приближи повече, за да сме сигурни, че ще го улучим.
Аги кимна и се прицели.
Калън кацна на тази малка ненаселена планета с надеждата да взриви няколко тона ерол — минералът, който толкова много се ценеше от жителите на Мабог. Никакъв късмет. Неизползваният взрив все още беше в контейнера на тялото му, заедно с една ядка от керла. Щеше да се върне с баласт, вместо с ценен товар.
Е, помисли си, когато излезе от гората, следващият път може би ще…
Стресна се, защото видя тънък, странен на вид космически кораб, кацнал на поляната до неговия. Не бе очаквал да срещне живи същества сред това мъртвило.
А екипажът го очакваше пред собствения му люк! Веднага забеляза, че по форма общо взето приличат на него самия. В Съюза на Мабог имаше раса, която бе почти изцяло като тези същества, но корабите й бяха доста по-различни. Интуицията му подсказа, че чужденците са може би от цивилизацията, за която се говореше, че се намирала в периферията на Галактиката.
Забърза от нетърпение да се срещне с тях.
Странното беше, че те не мърдаха. Защо и те не тръгнаха да го посрещнат? Знаеше, че го гледат, защото и трите същества сочеха към него.
Закрачи още по-бързо и си даде сметка, че не познава обичаите им. Надяваше се единствено да нямат някакви дълги и тягостни церемонии. Бе прекарал само час на тази неприветлива планета, а вече се чувстваше уморен. Беше гладен, искаше и да се изкъпе.
Почувства силен леден удар, който го тласна назад. Огледа се объркано. Нима това беше някакво непознато свойство на планетата?
Отново закрачи. Пак почувства ледения удар и предната част на кожата му се покри със скреж.
Това беше сериозно. Мабогците бяха едни от най-издръжливите форми на живот в Галактиката, но и те имаха своите граници. Огледа се, за да потърси източника на неприятността.
Съществата стреляха по него!
За миг мисловните му центрове отказаха да се доверят на сетивата му. Калън знаеше какво е убийство. Бе наблюдавал тази извратеност у някои низши животински видове, скован от ужас. Разбира се, беше чел и книги за психологията на това явление, и в тях се описваха всички убийства, извършени някога на Мабог.
Но подобно нещо да се случи на самия него… Не можеше да повярва.
Последва нов удар. Застана неподвижно и се опита да убеди сам себе си, че това наистина се случва. Не можеше да разбере как така същества, които имат достатъчно развито чувство за сътрудничество, за да управляват космически кораб, са способни да извършат убийство.