Виктор се изправи на крака, но Аги не помръдваше. Барнет му направи изкуствено дишане, като не преставаше да ругае. Клепачите на пилота най-накрая трепнаха, а гръдният му кош започна да се издига и спуска. След няколко минути Аги се надигна и тръсна глава.
— Какъв беше този дим? — попита Виктор.
— Боя се — отговори Барнет, — че е газът, който диша нашият плосък приятел.
Аги поклати глава.
— Не е възможно, капитане. Разхождаше се навън без никаква маска за дишане…
— Дишането при различните космически същества се различава значително — каза Барнет. — Видът на този приятел беше доста по-различен от нашия.
— Това никак не е добре — кимна Аги.
Тримата се спогледаха. В последвалата тишина чуха слаб, заплашителен звук.
— Какво беше това? — попита Виктор и извади бластера си.
— Млъквай! — изкрещя ядосано Барнет.
Ослушаха се. Докато се опитваше да разбере какъв е звукът, капитанът почувства как косата на тила му настръхва.
Идваше отдалеч. Като че ли метал удряше твърд неметален предмет.
Тримата погледнаха през илюминатора. На последните лъчи на слънцето видяха, че люкът на „Индевър 1“ е отворен. Звукът идваше от вътрешността му.
— Невъзможно! — възкликна Аги. — Бластерите…
— Не са го убили — довърши Барнет вместо него.
— Лошо — изсумтя Аги. — Много лошо.
Виктор все още стискаше оръжието си.
— Капитане — каза той, — ако изляза и се разходя нататък…
Барнет поклати глава.
— Няма да ти позволи да се доближиш. Чакайте да помисля. Там остана ли нещо, което би могъл да използва? Двигателите?
— Не може да ги включи. Контактите са у мен — отговори Виктор.
— Добре. В такъв случай няма нищо, което…
— Киселината — прекъсна го Аги. — Силна е. Но не виждам какво ще направи с нея.
— Нищо няма да направи — кимна Барнет. — Ние сме в този кораб и ще останем на него. Все пак трябва да го накараме да полети.
Аги погледна към пулта за управление. Преди половин час имаше чувството, че го е разучил. Сега знаеше, че е нещо като хитроумен, смъртоносен капан.
Капанът не беше заложен нарочно, но космическият кораб трябваше да става не само за пътуване, а и за живеене. Апаратурата щеше да опита да възпроизведе жизнените условия на съществото, да удовлетвори неговите нужди.
Това можеше да се окаже фатално за тях.
— Ще ми се да знаех от каква планета е — каза Аги навъсено. Ако имаха представа в каква среда живее, щяха да са наясно какви условия ще създаде корабът.
Засега бяха разбрали, че диша отровен жълт газ.
— Всичко е наред — каза Барнет не много уверено. — Просто разбери как се управлява двигателят и ще оставим другото както си е.
Аги се върна при пулта.
На Барнет му се искаше да разбере какво прави чудатото същество. Вгледа се в стария си кораб в полуздрача и се вслуша в странните удари на метал в неметал.
Калън с изненада откри, че още е жив. На Мабог имаха една поговорка: „Или умираш бързо, или изобщо не умираш“. Досега не беше умрял.
Надигна се уморено и се облегна на близкото дърво. Единственото червено слънце на планетата беше ниско над хоризонта, а наоколо подухваше ветрец от отровен кислород. Опита да поеме дъх и установи, че дробовете му все още са затворени. Живителният жълт въздух, който дишаше, макар и изтощен от дългата употреба, все още го поддържаше.
Но не можеше да се ориентира. Корабът му стоеше там, където го бе оставил. Отслабващата червена светлина хвърляше отблясъци по корпуса и за миг Калън имаше чувството, че не е имало непознати същества, че си е въобразил всичко това и че може да се върне…
Видя как единият от чужденците влезе в кораба му, натоварен с предмети. След малко люкът се затвори.
Беше истина в крайна сметка. Застави се да се върне към мрачната реалност.
Изпитваше остра нужда от въздух и храна. Кожата му беше суха и напукана, нуждаеше се от почистване. Само че храната, въздухът и почистването бяха на кораба. У себе си имаше само една ядка от керла и взривното устройство.
Ако успееше да разчупи костилката и да изяде ядката, щеше да възвърне част от силите си. Само че как би могъл да я разчупи?
Пълната му зависимост от машините го удиви. Сега трябваше да търси начин да се справи с нещо толкова обикновено и не знаеше как да постъпи. Корабът вършеше всичко автоматично и не му се бе налагало да мисли за подобни проблеми.
Калън установи, че съществата изоставят своя кораб. Защо? Все едно. Ако останеше тук, щеше да е мъртъв още преди да изгрее слънцето. Единственият му шанс да оцелее се намираше в чуждия кораб.