Запълзя бавно през тревата, като спираше само когато му се завиеше свят от умора. Опитваше се да следи какво става на собствения му кораб. Ако онези същества решеха да го нападнат сега, с него беше свършено. Но не се случи нищо. След продължилото цяла вечност пълзене — както му се стори — най-накрая успя да се промъкне в кораба им.
В полуздрача видя, че машината е много стара. По стените, които по принцип бяха твърде слаби, личаха множество кръпки. Всичко говореше, че машината е използвана дълги години.
Разбра защо отидоха на неговия кораб.
Отново му се зави свят. По този начин тялото му го подсещаше, че трябва да се погрижи за него.
Най-сериозният проблем му се струваше храната. Извади ядката от керла. Беше кръгла, около двайсет сантиметра в диаметър. Черупката беше дебела два. Тези ядки бяха основната съставка на космическата храна. Съдържаха удивително много енергия, а оставени в черупките си, издържаха практически вечно.
Опря керлата на стената, взе някакво метално парче и я удари с него. Разнесе се тъп звук, като от барабан. Черупката остана невредима.
Калън се зачуди дали онези същества са чули удара. Трябваше да рискува. Стъпи здраво на пода и продължи да удря. След петнайсет минути беше почти напълно изтощен, а металната пръчка се бе изкривила.
Черупката все още бе цяла.
Не можеше да я разчупи без специалното устройство, което монтираха на всеки космически кораб. На никой досега не му беше минавало през ум да търси друг начин.
Това беше ужасяващо свидетелство за собствената му безпомощност.
Вдигна металното парче още веднъж, но крайниците му не се подчиняваха. Пусна го.
Изстиналата му кожа пречеше на движенията му. Постепенно се втвърдяваше и скоро щеше да стане като камък. След това нямаше да може да се движи и, напълно парализиран, щеше да умре от задушаване.
Прогони обзелото го отчаяние и се опита да мисли. Трябваше да се погрижи за кожата си незабавно. Това бе дори по-важно от храната. Ако беше на собствения си кораб, щеше да я измие, да я затопли и да я излекува. Съмняваше се, че тук щеше да намери подходящи препарати за това.
Другият изход беше да разкъса външния й пласт. Долният щеше да пари няколко дни, но поне нямаше да му пречи да се движи.
Потърси с очи уреда за смяна, но веднага си спомни къде е. Чужденците нямаха дори и този жизненоважен апарат. Можеше да разчита единствено на себе си.
Взе металната пръчка, огъна я като кука и я мушна под една гънка. Дръпна с всички сили.
Кожата му не се разкъса.
После се мушна между близкия генератор и стената, като закачи куката по друг начин, само че ръцете му не бяха достатъчно дълги и кожата отново си остана цяла.
Опита безуспешно десетина различни начини. Без механична помощ не можеше да обездвижи тялото си достатъчно.
Пусна металната пръчка уморено. Не можеше да направи нищо, абсолютно нищо. Тогава си спомни неизползвания взрив.
Някаква примитивна част от мозъка му — за съществуването й досега не бе подозирал — му подсказа, че изходът от ситуацията е много прост. Можеше да остави бомбата под кораба, без онези да го видят. Лекият заряд щеше да го подхвърли двайсетина метра нагоре, без да го повреди.
А съществата несъмнено щяха да умрат.
Ужаси се. Как можа да му мине през ума подобно нещо!? Етиката на неговата планета, дълбоко вкоренена в цялото му същество, забраняваше да се отнема живота на друго интелигентно същество независимо от обстоятелствата. Каквито и да са те.
„А оправдано ли е това? — обади се примитивната част от мозъка му. — Тези същества са болни. За Вселената ще е по-добре да се отърве от тях, а наред с това ще помогнеш и на себе си. Помисли си добре.“
Извади взрива, огледа го и бързо го прибра.
„Не!“ — каза си, но не толкова убедено.
Реши да не мисли повече. Опирайки се на уморените си, почти напълно втвърдени крака, започна да претърсва чуждия кораб, за да открие начин да спаси живота си.
Аги седеше пред пулта в пилотската кабина и уморено отбелязваше проверените копчета с неизтриваем молив. Боляха го дробовете, не беше спал цяла нощ. Навън вече сивееше зората, а около кораба подухваше мразовит вятър. Вътре беше светло, но студено, защото той не искаше да пипа приборите за температурата.
Влезе Виктор, превил гръб под тежък сандък.
— Къде е Барнет? — попита Аги.
— Идва — отвърна Виктор.
Капитанът бе наредил цялото им оборудване да се пренесе отпред, така че да могат да го използват веднага. Но стаята за екипажа беше малка и сега почти не бе останало свободно място.
Виктор се огледа, за да види къде да остави сандъка и погледът му се спря на малка врата в стената. Натисна копчето върху нея и тя гладко се плъзна към тавана. Отзад имаше пространство, колкото неголям килер. Реши, че е идеално за склад.