— Това не ти влиза в работата.
— Той се срещна с Тамрин Роджърс. Видях ги заедно.
— Следил си сина ми?
— Аха.
Нанси сложи ръце на бедрата си в опит да изглежда ядосана, но стойката й беше някак престорена.
— С какво право? — тросна се тя. — Излязъл е сам, заговорил се е с момиче на неговата възраст. Не търси нещо, което го няма.
— Хмм — каза Майрън. Той тръгна към тях. — Историята ти съвпада с нейната.
— И?
— Дори възмущението, че съм ги проследил, е същото. Тамрин Роджърс се изрази почти по същия начин.
— Следил си сина ми. Имам право да се ядосам.
— Това синът ти ли е?
Патрик спря да плаче, почти изведнъж.
— За какво говорите?
Майрън опита да се вгледа в очите на момчето, но то отново стоеше с наведена глава.
— Сякаш вие двамата винаги сте с една крачка пред нас, нали, Патрик?
Той не отговори, не вдигна поглед.
— Говорих с Тамрин Роджърс за всичко това. Изведнъж вие повтаряте всичко, което каза и тя. Уин и аз казахме на баща ти как Дебелия Ганди е казал, че Рийс е мъртъв. Изведнъж ти се чувстваш достатъчно добре да говориш за това с госпожа Болдуин.
Нанси отключи вратата на автомобила с дистанционното.
— Да не си се побъркал?
Майрън се наведе, в опит да накара Патрик да го погледне в очите.
— Ти наистина ли си Патрик Мур?
Без предупреждение момчето замахна с юмрук към лицето на Майрън. Тъй като беше наведен, Майрън не беше особено стабилен, но все пак към него замахваше просто един неопитен тийнейджър. Майрън просто трябваше леко да приклекне — съвсем малко, без дори да загуби равновесие — и да остави юмрукът да профучи над главата му.
Инстинктът за оцеляване и обучението му надделяха, в резултат на което пред него стояха многобройни възможности за контраатака. Най-очевидният беше да изчака само още една стотна от секундата. След замахването с юмрук тийнейджърът щеше да остане напълно незащитен. Майрън стоеше с присвити колене. Можеше да го фрасне в гърлото, в носа, в слабините.
Но той не би направил подобно нещо.
Вместо това остана в отбранителна позиция и зачака да види какво ще направи момчето. Патрик използва инерцията от замахването си, извърна се и побягна с всички сили. Майрън беше на път да го подгони, но Нанси започна да блъска с юмруци по гърба му.
— Остави сина ми на мира! Какво ти става, по дяволите? Да не си полудял?
Майрън остави ударите да се сипят по гърба му. Изправи се и видя как Патрик се изгубва нагоре по алеята и после надолу по улицата. Нанси изтича до колата си и отвори вратата.
— Моля те — примоли се тя, като се пъхна в колата и включи на задна скорост. — Моля те, остави сина ми на мира.
Майрън щеше да влезе обратно в къщата, когато телефонът му иззвъня. Обаждаше се племенникът му, Мики.
— Научихме нещо за Тамрин Роджърс — каза Мики. — Ще искаш да го видиш.
— Къде се намираш?
— В къщата на Ема.
— Идвам.
Уин остана с Брук. Беше започнал да й разказва за скорошните открития, най-необичайното от които беше завръщането на някогашната й бавачка Вада Лина, понастоящем позната като София Лемпо.
— Защо се е върнала Вада? — беше попитала Брук. — Не разбирам.
Те също.
Два каменни лъва пазеха алеята, която водеше към имението, където Ема живееше със своята майка, баба и дядо. Портата беше затворена. Майрън подаде глава навън. Пазачът го разпозна и натисна копчето. Портата проскърца и се отвори.
Когато Майрън беше малък, имението беше собственост на известен мафиот, някакъв бос или дон, или както там наричат главатарите в мафията. Носеха се слухове, че имението разполага с пещ, в която мафиотът кремира труповете на жертвите си. Когато впоследствие продадоха къщата, навътре в имението, някъде зад басейна, наистина откриха пещ. До ден-днешен никой не знаеше дали я е използвал, за да устройва барбекюта, или наистина беше правил така, както се твърдеше в слуховете.
Жилището беше огромно, величествено и мрачно. Изглеждаше така, сякаш някой беше слял в едно средновековна крепост и замъка на Дисни. Имението беше просторно и вероятно — което съответно беше привлякло и настоящите собственици — най-уединеното в района. Разполагаха с площадка за хеликоптер и можеха да си тръгват и да се прибират незабелязано. По документи собственик на имота беше някаква корпорация, с цел да се скрие самоличността на истинския собственик. Само допреди няколко месеца дори най-близките приятели на Ема нямаха представа, че тя живее там, нито защо го пази в тайна.