Търговията потръгва. В живота всичко е обособено. Тази улична тоалетна не е по-различна. Едната част под надлеза обслужва хетеросексуални мъже, в търсене на женска компания. Тук е най-оживено. Старомодни ценности, предполагам. Приказвайте си колкото си искате за полове и предпочитания, и фантазии, но мнозинството сексуално неудовлетворени хора си остават хетеросексуални мъже, на които не им стига. Класици. Момичета с празен поглед заемат местата си покрай бетонния зид, минават коли, заминават момичета и други заемат местата им. Сякаш наблюдаваш автомат за безалкохолни напитки на някоя бензиностанция.
От другата страна под надлеза, за всеки случай, има и групичка транссексуални, жени, преоблечени като мъже във всякакви образи и роли, а там, съвсем в края, където е застанал Патрик, се предлагат и гей младежите.
Виждам как един мъж, облечен с риза с цвят на пъпеш, с наперена походка се насочва към Патрик.
Какво, зачудих се аз още когато Патрик се появи, бих направил, ако някой клиент реши да се възползва от услугите на Патрик? Първо си казах, че най-добре би било да се намеся моментално. Това, струва ми се, би било най-хуманното нещо, което мога да направя, но от друга страна, не бива да изпускам от поглед крайната си цел: да заведа и двете момчета вкъщи. Истината е, че Патрик и Рийс бяха изчезнали преди цяло десетилетие. Един бог знае през какво са преминали и колкото и да не ми се нрави мисълта да позволя още веднъж някой да злоупотреби с който и да било от двамата, вече съм претеглил плюсовете и минусите и съм взел решение. Няма полза да продължавам да го умувам.
Но господин Пъпеш не е клиент.
Веднага ми става ясно. Клиентите не крачат така наперено. Не ходят с високо вдигната глава. Не се усмихват мазно. Не носят ризи в ярък цвят на пъпеш. Клиентите, които са толкова отчаяни, че да стигнат до тук, за да задоволят нуждите си, изпитват срам или страх да не ги разкрият, а най-вероятно и двете.
Господин Пъпеш, от друга страна, изглежда и се държи като самоуверен и опасен човек. С подходящата нагласа бихте могли да уловите подобни неща. Инстинктът ви за самосъхранение би запратил към мозъка ви един първичен, предупредителен сигнал за опасност, която не разбирате напълно. Съвременният човек, понякога по-разтревожен за доброто си име, отколкото за безопасността си, често поема риска да не му обръща внимание.
Господин Пъпеш хвърля поглед през рамо. Появили са се други двама мъже, които заемат позиции по фланговете му. И двамата са доста едри, накипрени с камуфлажни панталони и пристегнали в типични бели потници лъскавите си мускули. Другите момчета, които работят на същото място в подлеза — пушачът и онзи с нашийника с бодли — побягват при вида на господин Пъпеш и оставят Патрик сам с тримата новодошли.
О, това не е никак добре.
Патрик все така гледа в краката си, а полуобръснатата му глава проблясва. Осъзнава присъствието на Господин Пъпеш едва когато онзи се надвесва над него. Приближавам се още. По всичко изглежда, че Патрик от доста време работи на улицата. Замислям се за кратко за това, какъв ли е бил животът му, сграбчен изпод защитното крило на охолното американско предградие и захвърлен… ами, кой знае къде?
Но през цялото това време Патрик може би е развил някои конкретни умения. Може би ще успее да се измъкне от тази ситуация само с приказки. Ситуацията може и да не е толкова страшна, колкото изглежда. Трябва да почакам и да видя.
Господин Пъпеш застава точно пред лицето на Патрик. Казва му нещо. Не чувам какво. После, без обяснение, замахва с юмрук и го стоварва като чук в слънчевия сплит на Патрик.
Патрик пада на земята, като се опитва да си поеме дъх.
Двамата културисти в камуфлажи тръгват към тях.
Бързо се приближавам.
— Господа! — подвиквам.
Господин Пъпеш и двамата камуфлажи се завъртат, щом чуват гласа ми. Отначало приличат на неандерталци, доловили непознат странен звук. После ме виждат и присвиват очи. Виждам как на лицата им се появяват усмивки. Тялото ми не представлява внушителна гледка. Ръстът ми е над средния и съм по-скоро слаб, с руса-към-посивяваща коса, кожата ми в топло време е порцелановобяла, а в студено поруменява. Колкото до чертите на лицето ми, вероятно бихте ги сметнали за деликатни, но привлекателни — поне така се надявам.
Днес съм облечен в светлосин костюм от „Савил Роу“, ръчна изработка, вратовръзка „Лили Пулицър“, кърпичка „Ермес“ в джобчето на сакото си и класически модел обувки по поръчка, безупречно сътворени от главния майстор в „Джи Джей Клевърлис“ на Олд Бонд Стрийт.