Чик не си направи труда да поздрави. Той вдигна мобилния си телефон.
— Не си ли проверяваш съобщенията? — попита той съпругата си.
— Оставих телефона си във фоайето. Защо?
— Групово съобщение до нас двамата от Нанси — каза Чик. — Иска да се срещнем в нейната къща, а не тук.
Глава 15
Тръгнаха с колата на Майрън. Майрън беше зад волана. Чик и Брук седяха отзад. Държаха се за ръце, което изглеждаше някак непривично за тях.
— В края на пътя завий наляво — каза Чик.
Наляво ги отведе надолу по склона. Този район беше едва забележимо по-малко заможен, но така или иначе, цените на имотите бяха или много високи, или още по-високи. Чик му каза кога да завие надясно и после отново наляво. Пътуването беше кратко. Разстоянието между двете къщи беше малко повече от един километър.
Когато след последния завой се озоваха на улицата, на която живееше семейство Мур, Чик погледна напред и промърмори:
— По дяволите.
Новинарски микробуси, при това много, опасваха двете страни на пътя. Това беше логично, разбира се. След десетгодишно отсъствие, Патрик Мур си беше у дома. Медиите искаха снимки и видеокадри на изчезналото момче, на щастливите родители и на голямата семейна сбирка. До момента само една актуална снимка на спасения Патрик беше успяла да достигне до медиите. Някакъв санитар в болницата в Лондон беше направил една доста размазана снимка отдалече на спящия тийнейджър и я беше продал на един жълт британски вестник.
Очевидно бяха гладни за още.
Репортерите започнаха да се събират около колата, но Майрън продължи да кара напред, за да може никой да не им препречи пътя. Пред портата стоеше един униформен полицай. Той помаха на Майрън да влезе, без да позволи на никого да го последва. Репортерите се подчиниха и решиха вместо това да се възползват от възможностите на телескопичните си обективи. Майрън забеляза табела с надпис „ПРОДАВА СЕ“ на двора на къщата. Вратата на гаража пред него започна да се отваря нагоре. Той паркира вътре, а електрическата врата зад гърба му започна да се затваря. Майрън загаси двигателя. Изчакаха вратата да се затвори напълно, като по този начин изолираха достъпа на любопитните обективи, после тримата отвориха вратите си и слязоха от колата.
Гаражът побираше два автомобила. Паркиран до техния беше лек автомобил марка „Лексъс“. В гаража не цареше безпорядък, но не защото собствениците му държаха на реда, а защото там просто нямаше нищо. Нищо в това място не напомняше за „семеен уют“, но от друга страна, това не се ли очакваше? Патрик също не беше единствено дете и имаше само една по-голяма сестра, Франческа, която би трябвало да е на възрастта на Кларк, ако Майрън си спомняше правилно. Хънтър и Нанси бяха разведени и допреди няколко дни тук не беше имало никой друг — една самотна майка и една дъщеря на около двайсет години, на възраст да следва в университета. Нанси вероятно вече е била готова да се премести да живее някъде другаде и да отвори нова страница в живота си.
Вратата в гаража, която водеше към къщата, се отвори. Хънтър Мур надникна вътре. Сякаш се изненада да види, че Майрън е дошъл заедно с тях, но бързо се отърси от учудването си:
— Здравейте, влизайте оттук.
Направиха две крачки по бетонния под и влязоха в къщата, където подът беше застлан с плочки. Кухнята се стараеше да изглежда уютно с облицованите си с камък стени и дървените си шкафове. Нанси стоеше до кухненската маса заедно с един мъж, когото Майрън не познаваше.
Мъжът им се усмихна. Усмивката му накара Майрън леко да се намръщи. Беше започнал да оплешивява, изглеждаше жилав, на около петдесет години и носеше очила с черни рамки. Беше облечен с джинсова риза, втъкната в избелелите му джинси. Като цяло, приличаше на фолкмузикант, който участва в някой фестивал под открито небе.
Шестимата стояха така известно време, сякаш всяка двойка си беше довела наместник и се очакваше двамата да започнат да се дуелират помежду си. Майрън се опита да проучи израженията на Нанси и Хънтър. Успя да стигне единствено до заключението, че са изнервени. Господин Музикант, от своя страна, изглеждаше напълно уверен в себе си. Той заговори пръв.
— Предлагам всички да поседнем — каза той.
— Кой си ти, по дяволите? — попита Чик.
Мъжът обърна неприятната си блага усмивка към Чик:
— Аз съм Лайънъл.
Чик погледна Майрън, после съпругата си, а после и семейство Мур.
— Къде е Патрик?
— Горе е — каза Лайънъл.
— И кога ще можем да го видим?
— След малко — каза Лайънъл. — А сега защо не поседнем в дневната, където ще ни бъде малко по-удобно?