Не се вглеждайте твърде обстойно в това. Не се страхувам от обвързване. Обвързването просто не ме вълнува.
Никога не съм се преструвал, че мисля нещо друго. Не лъжа жените, с които съм бил — нито онези, на които съм плащал, нито пък онези, с които съм се срещал и съм се отдавал на забавления за една вечер (нерядко две или три). Те разбират ситуацията. Запознавам ги с уговорката, а както се надявам, и с удоволствието. Много от тях, разбира се, са си казвали, че ще могат да ме спечелят; че щом веднъж вкуся насладата от уменията им в леглото, щом веднъж ги опозная и видя колко невероятни са те, ще се влюбя до полуда и така ще стигнем по-далеч в съвместните си преживявания от онова, което някои биха нарекли лудории в леглото.
Така да бъде. Дай всичко от себе си, мила моя. Няма да те спирам.
Моят скъп приятел, Майрън Болитар — макар „приятел“ да не може да опише в пълнота нашите отношения, — се тревожи за тази черта от моя характер. Той смята, че сякаш нещо ми „липсва“. Отдава го на миналото ми — на онова, което майка ми е причинила на баща ми. Но има ли значение причината? Такъв съм. И това ми стига. Той твърди, че не разбирам. Но греши. Разбирам нуждата от взаимоотношения. Любимите ми моменти са онези, когато двамата с него си седим и просто разговаряме за живота, гледаме телевизия или обсъждаме някое спортно събитие, а после, когато приключим, аз се отправям към леглото в компанията на някое изкусително женско тяло и се отдавам на… ами, изкушения.
Да ви звучи, сякаш нещо ми „липсва“?
Нямам никакво желание да защитавам поведението си пред по-осъдително настроените от вас, но държа да отбележа: аз подкрепям равните права, равното заплащане, равните възможности. Феминизмът, спрямо определението в речника, представлява: „теория за политическо, икономическо и социално равенство между половете“. Спрямо това определение, а и спрямо всяко друго, което съм срещал, аз съм феминист.
Аз не лъжа жените. Аз не им изневерявам. Отнасям се с всяка своя гостенка или служителка добре и с уважение. Те, от своя страна, ми отвръщат със същото. Освен, разбира се, в онези разгорещени моменти, когато никой от нас няма желание да се отнасят с него добре и с уважение, ако разбирате накъде — очевидно — ми тече мисълта.
Може би се чудите, в такъв случай защо прекратих практиката си да се възползвам от въпросните професионални услуги, на които толкова съм се наслаждавал до момента. Простата истина е, че се отърсих от илюзията за доброволното съгласие, за честната бизнес сделка, за договора без принудителен характер. Осведомих се, че случаят невинаги е такъв. Наскорошните събития, в частност злощастните преживявания на Патрик и Рийс, затвърдиха вижданията ми по тази тема. Някои смятат, че е трябвало да осъзная това много отдавна, че е трябвало по-рано да прозра неправдата, че съм си затварял очите в името на това да угодя на собствените си интереси.
Пак ще отговоря: така да бъде.
Излизам от стаята си и с асансьора слизам в издържаното в прекалено бароков стил лоби на хотел „Екселсиор“. Винченцо ме вижда и среща погледа ми. Любезно поклащам отрицателно глава. Той се тревожи, че щедростта ми ще му липсва, но защо би трябвало той да страда само заради моите донякъде лицемерни морални устои?
Познавам Рим доста добре. Далеч не колкото истински римлянин, но съм посещавал града много пъти. Поемам надолу по Виа Венето към американското посолство. Свивам надясно по Виа Лигуриа и стигам до върха на „Испанските стълби“. Разходката е просто прекрасна. Слизам по всичките 135 стъпала и се насочвам към прочутия фонтан „Треви“. Прелива от туристи. Няма проблем. Сливам се с тях. Изваждам монета и с дясната си ръка я хвърлям през лявото си рамо.
Твърде туристически жест за изискан човек като moi? Разбира се. Но си има причина някои неща да станат любими на туристите, не е ли така?
Мобилният ми телефон иззвънява. Натискам копчето за отговор и казвам: „Съобщете“.
Един глас, в другия край на връзката, казва: „Пристигнаха“.
Благодаря му и приключвам разговора. Отнема пет минути да стигна пеша до магазинчето на площад „Колона“. Това е Рим. Всичко е старо. Нищо не е реновирано. Никой не се преструва, че се движи в крак с времето, и лично аз съм благодарен за това. Мраморната колона в средата на площада, поставена в прослава на Марк Аврелий, се е издигала на това място още от 192 година преди Христа. През шестнайсети век, близо четиристотин години по-късно, тогавашният папа заповядал на върха на колоната да бъде поставена бронзова статуя на Свети Павел.