Историята накратко: чао-чао, на твоя бог. Да заповяда моят.
В северния край на площада се издига дворец. На изток се намира изискана „галерия“. „Галерия“, между другото, е просто напудрено наименование на „търговски център“. Магазинът за спортни принадлежности, който търся, с малката му, кичозна витрина се намира веднага вдясно от бялата църквичка от осемнайсети век. На витрината има манекен на дете, облечено с блуза на футболния отбор „Рома“. Има изложени различни футболни топки и футболни обувки, и футболни чорапи, и футболни шалове, и футболни шапки, и футболни блузи с качулка.
С една дума: футбол.
Влизам. Мъжът зад щанда говори с клиент по телефона. Прави се, че не ме забелязва. Насочвам се към дъното на магазина и се качвам по стълбите. Никога преди не съм влизал тук, но са ми дадени доста точни инструкции. Вратата е в дъното. Почуквам. Вратата се отваря.
— Влез — казва мъжът.
Прекрачвам прага на стаята и вратата се затваря след мен. Той протяга ръка за поздрав.
— Аз съм Джузепе.
Джузепе е облечен с екип на футболен рефер. Вживял се е изцяло в образа си. Не просто се пъчи с блузата си, но си е сложил съответните къси черни шорти, подходящите черни чорапи, вдигнати до коленете, и носи свирка на врата си. Ръчният му часовник е голям, дебел и вероятно играе ролята на съдийски часовник.
Поглеждам зад него. Стаята е обзаведена така, че да прилича на малко игрище за футбол. Килимът е тревистозелен и с бели линии, които очертават центъра, границите на игрището, наказателното поле. До две от срещуположните стени има бюра, на мястото на футболните врати. Бюрата са обърнати към стената, така че двамата мъже, които седят пред тях, са обърнати с гръб един към друг. И двамата яростно тракат на клавиатурите на компютрите си.
— Това е Карло — казва Джузепе и посочва мъжа вдясно.
Карло е накипрен с екипа, който „Рома“ носи, когато играе домакински мачове на собствения си стадион — издържан в императорско пурпурно, обшито със златист кант. Стената му е окичена с всевъзможни неща, свързани с „Рома“, включително и емблемата на отбора: вълчица, от която бозаят момченцата Ромул и Рем (мотив с интересна история и смущаващ визуален ефект). Снимки на лицата на настоящите играчи в отбора са подредени там, където стената стига до тавана.
Карло продължава да пише. Дори не си прави труда да ми кимне.
— А това е Ренато.
Ренато поне ми кимва. Той също е облечен с футболен екип, в небесносиньо и бяло. Неговото бюро/врата е изцяло посветено на отбора на име „Лацио“. Всичко е небесносиньо. Снимките с лицата на играчите също са подредени там, където стената стига до тавана. Емблемата на „Лацио“ е много по-семпла от тази на „Рома“: орел носи щит с ноктите си.
— Господа — каза Джузепе с италиански акцент, — това е нашият нов спонсор.
Може да се каже, че съм тук благодарение на Майрън. Той има удивителна памет. Помолих го да ми опише с възможно най-големи подробности краткия си престой при Дебелия Ганди. Той ми разказа, че когато е пристигнал, всички са играели някаква игра — не разбирам особено нито от телевизионни, нито от компютърни или от разни такива игри — но той спомена как Дебелия Ганди е искал да победи главния си съперник — „проклетите италианци“ и техния отбор на име РОМАС/УЛАЦИО.
„Рома“ срещу „Лацио“.
За онези сред вас, които не са толкова добре запознати с особеностите на европейския футбол, „Рома“ и „Лацио“ са враждуващи футболни отбори. И двата отбора са от град Рим и дори споделят общ стадион. Без да се впускам в подробности, само ще кажа, че всяка година двата отбора се изправят един срещу друг в така нареченото „Дерби дела Капитале“ — името, вярвам, говори достатъчно само по себе си, — което е може би най-ожесточеното спортно съревнование между отбори, които представляват един и същи град.
Джузепе се навежда близо към мен и прошепва:
— Много-много не се обичат.
— По-скоро се мразят — промърморва Карло, без да спира да пише.
— Той е ужасен човек — отвръща на коментара Ренато, като по този начин връща топката на Карло.
— Спрете, и двамата — казва Джузепе.
После се обръща към мен: