— Карло и Ренато са се запознали по време на едно спречкване между фенове пред „Стадио Олимпико“.
— „Рома“ победи — казва Карло.
— С измама — отвръща Ренато.
— Просто те е яд и не можеш да го скриеш.
— Съдията. Беше подкупен.
— Не, не беше.
— Твоят човек беше на три метра извън игрището!
— Спрете — казва Джузепе. — Както виждаш, имало е спречкване.
— Смахнатото копеле се опита да ме убие — казва Карло.
— Ах как само преувеличаваш!
— Наръга ме с нож.
— С химикалка!
— Проби ми кожата.
— Не е вярно.
— Определено ме одраска. Имах синя черта по цялата си ръка!
— „Рома“ ги е страх от тъмното.
— „Лацио“ носят полички.
— Върни си думите обратно.
Карло слага ръка на ухото си.
— Я да си припомним кой отбор е печелил повече дербита?
— Край — казва Ренато с алено лице. — Сега ще се разберем!
Ренато става на крака и хвърля кламер към другия край на стаята. Той се удря в облегалката на стола на Карло, без изобщо да доближава лицето му, но Карло се прекатурва на пода, сякаш е бил прострелян.
— Окото ми! Окото ми!
Карло захлупва окото си с една ръка и започва да се превива така, сякаш изпитва неистова болка. Джузепе свирва със свирката си. Изтичва до Ренато, бръква в джоба си и изважда жълт картон.
— Седни си обратно!
— Той се преструва! — крещи Ренато.
Карло вече се усмихва. Той отмества ръка и намигва на Ренато. Когато Джузепе се обръща към него, Карло захлупва око и отново започва да се гърчи от болка.
— Той се преструва! — настоява Ренато.
— Казах да седнеш. Не ме карай да изваждам червения картон.
Ренато, все така разярен, сяда обратно на стола си. Карло внимателно сяда обратно на своя.
Джузепе се връща обратно при мен.
— Ненормални са, и двамата. Но са ненадминати в работата си.
— Която е да играят компютърни игри.
— Да. Но и в почти всичко останало, свързано с компютри.
— Но паднаха от Дебелия Ганди.
Карло и Ренато се обръщат едновременно:
— Той мами.
— Откъде знаете?
— Никой не може да ни победи честно — казва Карло.
— Няма как Дебелия Ганди да не ползва повече от двама играчи — допълва Ренато.
Замислям се за обстановката в стаята, която Майрън беше описал.
— Ползва.
Двамата мъже едновременно спират да пишат.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Откъде знаеш?
— Не е важно.
— За нас е — казва Карло.
— Отне ни титлата — допълва Ренато.
— Ще имате възможност за реванш — казвам им аз. — Задвижихте ли изпълнението на моя план?
— Сто хиляди евро?
— Да.
Карло започва да пише на клавиатурата си и се усмихва. Ренато също.
Джупезе казва:
— Готови сме.
Глава 17
Майрън чакаше Есперанца на една ъглова маса в дъното на „Баумгартс“. Ресторантът „Баумгартс“ представляваше стара еврейска закусвалня/деликатесен магазин, закупен впоследствие от китайски имигрант на име Питър Чин. В желанието си да направи нещо едновременно различно и умно, Питър беше запазил едновремешните особености на заведението, беше прибавил азиатско фюжън меню (каквото и да означаваше това), както и малко неонови светлини и модерно обзавеждане. Сега човек можеше да си поръча пиле „Кунг Бао“ или сандвич по традиционна рецепта с пастърма, патладжан по китайски или клуб сандвич с пуешко.
Питър се приближи към тях и се поклони на Есперанца.
— Вашето присъствие е чест за моя ресторант, госпожице Диас.
Майрън се прокашля.
— Колкото до теб, репутацията на ресторанта ми ще понесе и твоето посещение.
— Това беше добро — каза Майрън.
— Видяхте ли я? — попита Питър.
— Какво да видим?
С озарено лице Питър посочи с ръка зад тях:
— Вижте моята стена на славата!
Както и в много други ресторанти, на стената на „Баумгартс“ бяха окачени снимки с автограф на различните знаменитости, които го бяха посещавали. Бяха еклектична смесица от местни звезди от Ню Джързи. Брук Шийлдс. Дизи Гилеспи. Ал Луис с костюма си на Дракула от комедийния сериал „Чудовищно семейство“. Както и няколко звезди от „Семейство Сопрано“, няколко играчи от отбора на „Ню Йорк Джайънтс“, телевизионни водещи на местни новинарски емисии, една моделка на бански костюми за списание „Спортс Илюстрейтед“ и един писател, от когото Майрън веднъж беше прочел една книга.
И там, точно между един рапър и един злодей от някогашния телевизионен сериал „Батман“, беше закачена снимка на Есперанца Диас, по прякор „Малката Покахонтас“, облечена в своите велурени бикини. Едната презрамка беше започнала да се свлича по рамото й. Есперанца позираше по средата на ринга — изпотена и с гордо вдигната глава.