— Защото имаш богат татко, който ти дава много парички?
— Не. Защото винаги хапя до кокал. Защото съм победител.
Всеки път става така. Подкачиш ли мъж, който постоянно говори за това какъв е победител или как всичко е постигнал сам, или как е започнал от нулата, в крайна сметка пред теб винаги ще се разкрие едно малко момче, на което всичко му е било осигурено още от люлката. Сякаш всички имат нужда по някакъв начин да оправдаят безумния си късмет. Нещо от сорта на: Невъзможно е да имам всичко това само защото съм късметлия — значи, трябва да съм специален.
— Искам от теб да проявиш благоразумие, Том.
— Това ли дойде да ми кажеш?
— Да.
— Не, благодаря. Победата ми е в кърпа вързана. И ти — каза той, като посочи Майрън — си доказателство за това. Започнала е да се отчайва. Кажи й да ме целуне отзад.
— Вече ти казах: Есперанца не знае, че съм тук. Просто мисля, че трябва да постъпиш почтено.
— Заради нея?
— Заради нея. Заради Хектор. И заради теб.
— Заради мен?
— Мисля, че така би било най-добре.
— Честно казано, изобщо не ми дреме какво мислиш ти. Прибирай се вкъщи, Майрън.
Майрън кимна.
— Това и ще направя.
Том зачака. Майрън понечи да пресече улицата, но спря и се завъртя на пета, като с всички сили се постара да уподоби характерния жест на инспектор Коломбо.
— А, само още едно нещо.
— Какво?
Майрън се опита да сдържи усмивката си.
— Срещнах се с Уин.
Улицата притихна. Дори музиката, която кънтеше от нощния клуб, сякаш започна да се чува по-слабо отпреди.
— Лъжеш.
— Не, Том, не лъжа. Той ще се върне у дома. И когато го направи, несъмнено ще иска да те посети.
Том се вцепени. Джери най-сетне загуби контрол над себе си и повърна по възможно най-шумния начин, както си беше на задната седалка. Прозорците на колата се разтресоха. Том отново не помръдна.
Майрън най-сетне позволи на усмивката да се появи на лицето му, докато махаше за сбогом.
— Пожелавам ти страхотна вечер.
Глава 18
Беше светла, ясна сутрин в Ню Джързи.
Върху металните подпори на моста „Трентън“ с огромни неонови букви беше изписан следният девиз: „ТРЕНТЪН ПРАВИ, СВЕТЪТ ВЗИМА“. Буквите бяха поставени през 1935 година и може би тогава, като се вземат предвид многобройните заводи, които безспирно са произвеждали линолеум, керамика и други промишлени изделия, в това твърдение е имало известна доза истина. Не и сега. Трентън е столицата на Ню Джързи, седалище на щатските правителствени органи, и съответно е гъмжило на политици и техните скандални истории — а това означаваше, че в целия град имаше толкова истина, колкото и в думите на моста, по който преминава човек, за да влезе в него.
И все пак Майрън обичаше този щат и всеки, който има поне малко разум в главата си, може да стигне до извода, че корупцията във властта далеч не е измислена в Ню Джързи. Политическите скандали тук наистина бяха малко по-цветисти, но така беше и с всичко останало. Ню Джързи трудно може да се опише с една дума, защото в този щат има от всичко по много. Нагоре и на север се намираха предградията на Ню Йорк. На югозапад бяха предградията на Филаделфия. Тези два големи града пренасочваха ресурсите и вниманието, отредени за собствените градоустройствени планове на Ню Джързи, и оставяха Нюарк и Кемдън да се опитат да изсмучат малко живителни сили от населението подобно на пенсионери с кислородни бутилки, заседнали в някое казино в Атлантик Сити. Покрайнините бяха тучни и зелени. Градовете бяха мизерни и бетонни. И така нататък.
И все пак имаше нещо странно. Всеки, който живее на четиридесет минути с кола от Чикаго или Лос Анджелис, или Хюстън, неизменно казва за себе си, че е от въпросния град. Но дори да живееш само на три километра от Ню Йорк, пак би казал, че си от Ню Джързи. Майрън беше израснал на половин час път с кола от Ню Йорк и на около осем километра от Нюарк. Но никога не казваше, че е от някой от тези два града. Е, веднъж каза, че е от Нюарк, но само защото искаше да кандидатства за стипендия.
Събереш ли всичко това на едно място — красотата, разрухата, модерните градове, комплексите за малоценност, кича и класата — ще получиш неописуемата атмосфера на великия щат Ню Джързи. Но по-добре я потърси в гласа на Синатра, в гневните монолози на Тони Сопрано, в някоя песен на Спрингстийн. Заслушай се. Ще я чуеш.
Майрън остана леко разочарован, когато видя, че Нийл Хюбър изглежда точно като типичен политик от Ню Джързи. Пръстите на ръцете му бяха дебели като наденички и на кутрето на дясната си ръка носеше златен пръстен. Костюмът му беше на райета, а вратовръзката му лъщеше така, сякаш някой я беше напръскал с плажно олио. Яката на ризата му беше твърде впита и когато се усмихваше, Нийл Хюбър приличаше на баракуда.