— Майрън Болитар — каза той.
После го поздрави с непоколебимо ръкостискане и му посочи къде да седне. Офисът беше семпло обзаведен, подобно на кабинета на заместник-директора в някоя гимназия.
— Бях треньор на противниковия отбор, срещу който веднъж игра в гимназията — каза Хюбър.
— Помня.
— Не, не помниш.
— Моля?
— Сигурно си проверил кой съм, преди да дойдеш на срещата, нали?
Майрън протегна двете си ръце напред, все едно искаше да му сложат белезници.
— Хвана ме.
Нийл приятелски махна с ръка.
— Няма грижи. Значи знаеш, че ни победихте.
— Да.
— А ти отбеляза четиридесет и две точки.
Майрън каза:
— Беше много отдавна.
— Осемнайсет години бях баскетболен треньор на гимназиални отбори — каза Хюбър и посочи Майрън с късия си дебел показалец. — И никога не съм виждал по-добър от теб, приятелю.
— Благодаря.
— Чух, че племенникът ти също играе.
— Така е.
— Толкова ли е добър, колкото твърдят?
— Мисля, че да.
— Чудесно, прекрасно.
Нийл Хюбър се облегна назад в стола си.
— И така, Майрън, поразчупихме ли достатъчно леда с общи приказки?
— Мисля, че да.
Нийл разпери ръце.
— Какво мога да направя за теб?
Задължителните семейни снимки бяха подредени на бюрото му — руса съпруга с буйна коса, пораснали деца със собствените им семейства, няколко внучета за разкош. На стената зад него беше закачен флагът на щата Ню Джързи, на който беше изобразен щит с три плуга, а над него конска глава. Точно така, конска глава. Всеки може да добави на това място някоя шегичка за „Кръстникът“, ако не му се струва твърде банално или под достойнството му. Две богини, богинята на свободата (много ясно) и богинята на земеделието (отново доста предвидимо), стояха от двете страни на щита. Флагът беше странен и претрупан, но да не забравяме, че странен и претрупан са две думи, които доста точно описват щата Ню Джързи.
— Става въпрос за един случай от времето, когато си работил като полицай в Алпайн — каза Майрън.
— Отвличането на децата на семейство Мур и семейство Болдуин? — каза той.
— Как разбра?
— Бях следовател. Затова си направих някои изводи.
— Разбирам.
— Едно — той вдигна показалец, — работил съм само по няколко големи случая. Две — вече показваше с пръсти знака на мира, — работил съм по един-единствен случай, който е останал неразрешен. Три — вече е ясно как се случва това с пръстите, нали така, — едно от отвлечените деца беше намерено току-що, десет години по-късно.
Той свали ръката си.
— Да, сър, наистина се наложи да впрегна целия си умствен капацитет, за да достигна до това умозаключение. Майрън?
— Какво?
— Знаеш ли, че след няколко часа семейство Мур ще дават интервю по Си Ен Ен?
— Не, не знаех.
— Вместо голяма пресконференция, в обедните новини ще разговарят с Андерсън Купър.
Той се наведе над бюрото си.
— Моля те, кажи ми, че не си журналист.
— Не съм журналист.
— Тогава какво общо имаш с този случай?
Майрън се замисли какво точно да каже.
— Мога ли просто да кажа, че е дълга история.
— Би могъл. И това не би ти помогнало по никакъв начин. Но би могъл.
Който не рискува, не печели. Освен това, макар и да приличаше на типичен политик, Нийл Хюбър започваше да става симпатичен на Майрън. Кому е излишна малко честност?
— Аз съм онзи, който спаси Патрик.
— Я повтори?
— В Лондон. Както вече казах, това е дълга история. Братовчедът на Рийс Болдуин ми е приятел. Тайно е бил осведомен за местоположението му. Заедно го проследихме.
— Еха.
— Да.
— Каза, че е дълга история.
— Така е.
— Може би трябва да ми я разкажеш.
Майрън му разказа колкото можа, без да уличава или дори да споменава името на Уин. И все пак Нийл Хюбър не беше идиот. Нямаше да му е трудно да открие кой е братовчедът на Рийс. Но какво от това?
Когато приключи, Нийл каза:
— Господи.
— Да.
— И все пак не разбирам защо си тук.
— Разглеждам наново случая.
— Мислех, че си станал спортен агент или нещо такова.
— Сложно е.
— Така звучи — каза Нийл.
— Просто искам да се опитам да видя нещата от нов ъгъл.
Нийл кимна.
— Мислиш, че съм допуснал грешка и може би, ако се опиташ, ще успееш да видиш какво съм пропуснал?