— Минали са много години — каза Майрън. — Сега разполагаме с нова информация.
Опита да си спомни как се беше изразил Уин.
— Все едно пътуваш с кола, но не знаеш къде отиваш. Миналата седмица знаехме само началната точка. Сега знаем къде се е намирала колата преди няколко дни.
Нийл се намръщи.
— Какво?
— Звучеше по-добре, когато го каза моят приятел.
— Само се бъзикам. Виж, случаят беше мой само за кратко. ФБР го поеха почти веднага.
Той отново се облегна назад в стола си и сплете пръсти върху корема си.
— Питай на воля.
— Значи, вчера посетих местопрестъплението.
— Дома на семейство Болдуин.
— Да. Опитах се да си представя как точно се е случило всичко. Задният двор е просторен и в кухнята има огромни прозорци, през които се вижда всичко.
— Освен това — добави Нийл — на входа на алеята за коли има метална порта. И целият имот е ограден.
— Именно. Освен това стои и въпросът с времето.
— С времето?
— Отвлекли са ги по обяд. По това време повечето деца са на училище. Откъде са знаели похитителите, че ще си бъдат вкъщи?
— Аха — каза Нийл.
— Аха?
— Виждаш пробойни.
— Виждам.
— Смяташ, че официалната версия е недостоверна.
— Нещо такова.
— И какво, мислиш си как преди десет години всичко това ни е убягнало? Повдигнахме всички въпроси, които повдигаш ти сега. И не само. Но знаеш ли какво? Много престъпления са нелогични. Почти във всичко можеш да намериш пробойни. Да вземем портата например. Семейство Болдуин никога не са я заключвали. Била е безполезна. Задният двор? Семейство Болдуин имали градински мебели. Можеш да се промъкнеш покрай тях. Или да заобиколиш къщата, опрян в стената, и никой да не те види, докато не стигнеш до прозорците.
— Разбирам — каза Майрън. — Значи, съмненията ти са се разсеяли?
— А, не, никога не съм казвал това.
Нийл Хюбър разхлаби вратовръзката си и разкопча най-горното копче на ризата си. Руменината по лицето му сякаш започна да избледнява. В този момент Майрън наистина се почувства така, сякаш преживява дежавю. Сякаш разпозна онзи по-млад мъж, треньора на противниковия отбор — или може би просто някакъв измамен спомен се беше промъкнал точно сега в ума му.
— Мислех си, че нещо не съвпада — каза той, вече с по-тих глас. — Предполагам, че всички си го мислехме. Но в крайна сметка двете момчета бяха изчезнали. Проследихме всяка улика, която успяхме да изровим. Отвличания при такива странни обстоятелства — влизане с взлом в къщата, искане за откуп — се случват изключително рядко. Затова съсредоточихме усилията си върху родителите. Върху семействата, съседите, учителите.
— Ами бавачката?
— Студентка на разменни начала — каза той.
— Моля?
— Не е била бавачка. Била е студентка на разменни начала. Има огромна разлика.
— В какво отношение?
— Бавачката на разменни начала винаги идва от чужда страна. В този случай Вада Лина — точно така, помня как се казва — е била от Финландия. Обикновено са доста млади. Вада е била на осемнайсет. В най-добрия случай нивото й на английски език е било сносно. Предполага се, че пристигат по някоя програма за културен обмен, но в повечето случаи хората ги наемат, защото са евтина работна ръка.
— Смяташ ли, че и тук случаят е бил такъв?
Той се замисли.
— Не, едва ли. Силно се съмнявам. Семейство Болдуин разполагат с пари. Предполагам, че са се впуснали в цялото това нещо заради културния обмен и като цяло им е харесала идеята децата им да прекарват време в компанията на чужденка. Доколкото разбрах, Брук и Чик са се отнасяли добре с Вада. Цялата тази идея… точно това е една от причините така да презирам медиите.
— Коя идея?
— Ами, когато лайната се разсмърдяха, медиите пощуряха по всички тия глупости с робския труд на бедните чуждестранни студентки. Сещаш се — привилегированата богаташка Брук Болдуин си наема слугиня, за да може да ходи на фризьор или да обядва с приятелки и други такива неща. Все едно не й стигаха мъките. Все едно имаше някаква вина, че са отвлекли сина й.
Майрън си спомни, че тогава беше попадал на подобни статии.
— Историята на Вада за взлома — каза той. — Ти повярва ли й?
Този път Хюбър се замисли, преди да отговори. Потърка лицето си с ръка.
— Не знам. В смисъл, момичето очевидно беше травмирано. Може би се опитваше малко да изкриви нещата, като че ли й се искаше някак да се оправдае. Както и двамата отбелязахме, някои неща не пасваха. Но това може и да е било заради езиковата бариера. Или културната бариера, не знам. Искаше ми се да имам възможност да си поговоря повече с нея.