— Радвам се да ви видя, господин Болитар.
— И аз теб, Мии.
В случай че не сте се досетили: Уин беше богат.
Истинското му име беше Уиндзор Хорн Локуд III, като „Лок-Хорн Инвестиции и Сигурност“ и като сградата „Лок-Хорн“ на Парк Авеню. Целият му род беше заможен — толкова заможен, че когато са слезли от борда на „Мейфлауър“, са били облечени в спортни розови ризи, тъкмо навреме за една игра на голф.
Майрън промъкна почти двуметровото си тяло през вратата на самолета. Вътре имаше кожени седалки, дървена ламперия, канапе, луксозен зелен мокет и тапети със зеброва щампа — предишният собственик на самолета беше някакъв рапър и Уин беше решил да не го преобзавежда, защото така се чувствал „готин“ — с огромния телевизор, широкия диван и голямата спалня в стаята отзад.
Майрън беше сам в самолета и се чувстваше леко неловко, но щеше да му мине. Седна и си закопча колана. Самолетът започна да се придвижва към пистата. Мии демонстрира правилата за безопасност. Кръглата шапчица все още беше на главата й. Майрън знаеше, че Уин харесва тази шапчица.
Две минути по-късно вече бяха във въздуха.
Мии се приближи и каза:
— Имате ли нужда от нещо?
— Виждала ли си го? — попита Майрън. — Къде е бил?
— Не ми е позволено да ви отговоря — каза Мии.
— Защо не?
— Уин поръча да се погрижа за вашето удобство. Разполагаме с любимата ви напитка.
Носеше му шоколадово мляко в картонена кутийка.
— Да, само че ги спрях — каза Майрън.
— Наистина ли?
— Да.
— Жалко. Какво ще кажете за един коняк?
— Не точно сега. Какво можеш да ми кажеш, Мии?
Ми, Мии. Майрън се зачуди дали това е истинското й име. Това име допадаше на Уин. Водеше я в задната част на самолета и пускаше по някоя мазна шегичка от сорта на „Падна ли Мии?“, „Как обичам да си в ръцете Мии“ и „Я да ти видя шапчицата. Става ли Мии?“.
Уин.
— Какво можеш да ми кажеш? — попита отново Майрън.
Мии каза:
— Прогнозата за Лондон е краткотрайни валежи.
— Господи, каква изненада. Имах предвид какво можеш да ми кажеш за Уин?
— Добър въпрос — каза тя. — Какво можете да Мии — тя посочи себе си, — кажете за Уин?
— Недей така.
Тя му се усмихна.
— Ако ви се гледа, мога да пусна пряко предаване от мача на „Никс“.
— Вече не гледам баскетбол.
Мии го изгледа с такова съжаление, че му се прииска да погледне на другата страна.
— Гледах документалния филм за вас по И Ес Пи Ен — каза тя.
— Причината не е тази — каза Майрън.
Тя кимна в знак на съгласие, но не му повярва.
— Щом мачът не ви е интересен — каза Мии, — мога да ви пусна едно видео.
— Какво видео?
— Уин поръча да ви го пусна.
— Нали не е, ммм…?
Уин обичаше да заснема своите, ммм, плътски преживявания и да си пуска записите, докато медитира.
Мии поклати глава.
— Господин Болитар, Уин пази тези записи само за лични прожекции. Знаете това. Договорката е включена в писмените ни споразумения.
— Писмени споразумения? — Майрън вдигна ръка, преди тя да успее да му отговори. — Забрави, не искам да знам.
— Ето дистанционното, заповядайте — подаде му го Мии. — Сигурен ли сте, че към момента нямате нужда от нищо?
— Добре съм, благодаря.
Майрън се обърна към телевизора на стената и го включи. Беше готов на екрана да се появи съобщение от Уин в стил „Мисията невъзможна“, но не, вместо това започна едно от онези телевизионни предавания, които отразяват реални престъпления. Темата, разбира се, беше отвличанията, като ретроспекция как момчетата са в неизвестност вече десет години.
Майрън се облегна и започна да гледа. Филмът му помогна да си освежи паметта. В общи линии, това беше:
Преди десет години бяха завели шестгодишния Патрик Мур на „среща с другарче“ в имението на неговия съученик Рийс Болдуин, което се намираше в „шикозното“ — в медиите винаги използваха тази дума — предградие Алпайн, щата Ню Джързи, недалеч от остров Манхатън. Колко шикозно? Средната цена на къщите в Алпайн за последното тримесечие надхвърляше четири милиона долара.
Двете деца били поверени на грижите на Вада Лина, осемнайсетгодишна студентка на разменни начала от Финландия, която работела като бавачка на семейството. Когато майката на Патрик, Нанси Мур, дошла да вземе сина си и почукала на вратата, никой не й отворил. Това не я разтревожило особено. Нанси Мур си казала, че младата Вада е завела момчетата на разходка или за сладолед, или нещо такова.