— Защо не го направи?
— В рамките на двайсет и четири часа се появи бащата на Вада. Долетя от Хелзинки и нае някакъв арогантен адвокат. Бащата настоя да я заведе вкъщи. Преживяването й дошло твърде много, каза той. Искаше да се погрижат за нея във Финландия. Опитахме се да забавим нещата, но нямахме основание да я задържим. И той я отведе у дома.
Нийл вдигна очи към него.
— Да ти кажа ли истината? Искаше ми се да я бях разпитал още веднъж.
— Мислиш ли, че е била замесена?
Той отново не отговори веднага. Нийл Хюбър се стараеше да отговаря внимателно на въпросите и това се хареса на Майрън.
— Проучихме я доста обстойно. Разровихме всичко, което беше правила през компютъра си. Не открихме нищо. Прегледахме съобщенията на телефона й. Нямаше нищо съмнително. Вада беше просто една тийнейджърка в чужда държава. Имаше една приятелка, друга студентка на разменни начала, и никой друг. Опитахме се да обмислим всякакви теории, за да разберем как би могла да е имала участие в отвличането. Сещаш се. Може би е предала децата на свой съучастник. После съучастникът я е завързал. Двамата са измислили цялата история с взлома в кухнята. Нещо от този сорт. Но нищо не излезе. Дори обмислихме възможността Вада да е някаква откачалка. Как изведнъж се е побъркала, убила ги е и е скрила труповете. Но и от това нищо не излезе.
Погледите им се срещнаха.
— Тогава какво мислиш, че се е случило, Нийл?
На бюрото му имаше писалка. Той я взе и започна да я върти между пръстите си.
— Ами точно това е причината скорошните събития да ме озадачават.
— Защо?
— Защото правят моята теория на пух и прах.
— Каква е твоята теория?
Той сви рамене.
— През цялото време мислех, че Патрик и Рийс са мъртви. Мислех, че каквото и да се е случило — отвличане, влизане с взлом, каквото и да е — двете момчета са били убити на място. Убийците са се престорили, че са похитители, и са изиграли цялата сценка с предаването на подкупа, за да ни отвлекат вниманието. Или може би са се надявали, че ще могат да изкарат лесно малко пари, но са осъзнали, че ще ги хванат. Не знам.
— Но защо някой би убил две момчета?
— Да, мотивът. Трудна работа. Но мисля, че отговорът се крие в местопрестъплението.
— По-точно?
— Домът на семейство Болдуин.
— Мислиш, че целта е бил Рийс.
— Трябва да е бил той. Това е бил неговият дом. Срещата на двете деца е била уговорена два дни по-рано, затова никой не е знаел, че Патрик Мур ще бъде там. И похитителите може би са знаели, че трябва да отвлекат едно шестгодишно момче. Но когато са нахлули в къщата, там е имало две деца. Но понеже не знаят за кое дете са дошли, или пък инструкциите им не са били особено ясни, са решили да отвлекат и двете. За всеки случай.
— И отново: мотивът?
— Нямам доказателства. Ей богу, нямам дори едно доказателство. Само собствените си размишления.
— Които са?
— Единственият родител, срещу когото имахме нещо уличаващо, беше Чик Болдуин. Този тип е измамник, ясно като бял ден — и точно по онова време, когато финансовата му измама лъсна, доста хора му имаха зъб. Някои от парите бяха дошли от съмнителни руснаци, ако се сещаш какво имам предвид. Освен това Чик се измъкна прекалено лесно. Без затвор, само с някаква глобичка. Имаше добри адвокати. Това ядоса много хора. Всичките му авоари бяха на името на децата му, затова никой не можеше да го пипне. Ти познаваш ли го изобщо този тип?
— Чик? Бегло.
— Той е лош човек, Майрън.
Почти същите думи, които беше употребил Уин.
— Както и да е — каза Нийл, — така си мислех тогава. Че са мъртви. Но сега Патрик е жив и…
Той не довърши мисълта си. Двамата мъже дълго стояха загледани един в друг.
Майрън каза:
— Защо ли ми се струва, че не ми казваш всичко, сенаторе?
— Защото е така.
— И защо?
— Защото не съм убеден, че онова, което не ти казвам, изобщо ти влиза в работата.
— Можеш да ми имаш доверие — каза Майрън.
— Ако не ти имах доверие, отдавна щях да съм те накарал да се изметеш от кабинета ми.
Майрън разпери ръце.
— Е?
— Ами, грозно е. Малко го заметохме под килима преди десет години, защото е грозно.
— Когато казваш заметохме под килима…
— Проучихме го обстойно. Нищо не излезе. Казаха ми да не продължавам. Направих го с известно нежелание. В крайна сметка все още не смятам, че има нещо общо със случилото се. Затова имам нужда от няколко секунди, за да обмисля последиците, ако ти го кажа.
— Ако ще ти е от полза — каза Майрън, — обещавам да бъда дискретен.